litceysel.ru
добавить свой файл
1 2 3
І. Поява на христинството в Британия

Историята на християнството в земите на днешна Англия започва твърде рано. От 45 до 407 г. южната част на о-в Великобритания1 е в състава на Римската империя като провинция с името Британия (лат. Britannia). Населението ╒ се състояло главно от келтското племе брити. В съчинениeто от VІ в. „За разрухата и завоюването на Британия” (лат. De excidio et conquestu Britanniae), чийто автор е британският монах св. Гилдас Мъдрия (500-572), се казва следното: „Тия острови получиха лъчите на слънцето, които са заповедите на Христос – истинското Слънце, в края на управлението на цезаря Тиберий”.2 Управлението на Тиберий приключило през 37 г. Ако написаното от преп. Гилдас се приеме за вярно, то изглежда, че християнството в британските земи наистина е проникнало изключително рано. Според Преданието първият проповедник на Христовата вяра в земите на острова бил самият св. Йосиф Ариматейски.3 Счита се, че той бил изпратен в Британия с още 11 последователя от св. ап. Филип (според някои през 64 г.), който проповядвал християнството в Галия, днешна Франция. Св. Йосиф, заедно със своите придружители, пристигнал на южния британски бряг, в днешното графство Съмърсет, където по-късно се срещнал с местните жители и с техния владетел Арвирагус. Той се оказал благосклонен към св. Йосиф и го дарил със земя, на която днес се намира градчето Гластънбъри. По-късно св. Йосиф създал аскетическа общност и построил малка кирпичена църква, която посветил на Пресвета Богородица. Счита се, че върху тази църква в последствие било построено Гластънбърийското бенедиктинско абатство, чийто величествени останки днес са превърнати в музей.4 През 70-те години на миналия век в Манчестър (лат. Mamucium, англ. Manchester) бил открит артефакт – парче от амфора, върху което под формата на анаграма е изписана латинската фраза Pater noster (Отче наш). Артефактът бил датиран към ІІ в. и е един от най-ранните примери за съществуващо християнство в римската провинция Британия.5


През 303 г. (по време на гоненията от страна на император Диоклециан) там пострадал първият мъченик за новата вяра – св. Олбън.6 Според свидетелството на преп. Гилдас, св. мчк. Олбън бил от град на име Verulam (днешния Сейнт Олбънс в Хертфърдшайър). Редом с него са упоменати и други двама мъченици за Христа – Аарон и Юлиус, жители на Керлиън в Уейлс.7 След периода на гоненията преп. Гилдас казва, че християнството в Британия постепенно започнало да крепне – били възстановени и издигнати църкви, а хората се причастявали с „чисти сърца и устни”.8 Има данни, че поместният събор от 314 г. в Арлес, Галия е бил посетен от трима британски епископи – на Йорк, на Лондон и вероятно на Линкълн или на Колчестър. През ІV в. из земите на Британия се разпространявало еретическото учение на келтския монах Пелагий Морган (360-418) – пелагианството.9

Римско-британската църква оцеляла до първата половина на V в., когато след оттеглянето на римските легиони през 409 г., романизираните келтски райони на Британия попаднали под силните нападения на редица племена: ирландците от запад, пиктите от север и най-вече на германските племена англи и сакси (също така юти и фризийци), настъпващи от изток.10 През V-VІ в. християнството постепенно изчезвало от земите на Британия, с изключение областите на Корнуол и Уейлс (най-югозападните части на острова). Християнството, макар и трудно, продължило своето съществуване по тези земи. През V в. то се разпространило в Ирландия. През V-VІ в. Шотландия била покръстена. Отделени от Рим, християните келти се формирали като характерна Келтска църква.11

ІІ. Григорианската мисия и основаването на Англо-саксонската църква

Към края на VІ в. територията на днешна Англия12 била разделена на няколко малки, враждуващи помежду си кралства, които били обединени едва през 927 г. Владетеля на кралството Кент13 – Етелбърт (590-616) се оженил за франкската принцеса Берта, известна още като Алдеберге, която била християнка. Заедно с нейния капелан (епископ) Людхард, тя спомогнала за възстановяването на раннохристиянска църква в Кентърбъри, която посветила на св. Мартин от Тур.14 Запазено е писмо на римския папа св. Григорий І Велики – Двоеслов (590-604), до кралица Берта, в което той я насърчавал със следните думи за покръстването на съпруга ╒, който все още бил езичник: „Нека твоето внимание да вдъхне в него усилване на любовта към Бога и така да се възпламени неговото сърце даже за пълното обръщане на народа”.15


През 596 г. св. папа Григорий изпратил в земите на Кент първата официална християнска мисия на английска земя, състояща се от 40 монаси, начело с бенедиктинския абат Августин. Подробни сведения за последващите събития имаме от ценното съчинение на английския бенедиктински монах св. Беда Достопочтени (673-735) „Църковна история на английския народ” (лат. Historia ecclesiastica gentis Anglorum).16 Мисията акустирала на брега на о-в Танет, източен Кент, през 597 г., където монасите разговаряли с крал Етелбърт под открито небе, защото според едно древно суеверие, ако те практикували някаква магия, то тя щяла да му окаже по-голямо влияние, ако били на закрито. Крал Етелбърт, предварително запознат с християнството от съпругата си и епископ Людхард, бил впечатлен от монасите, които „носели за знаме сребърен кръст и образа на нашия Господ и Спасител, нарисуван върху дъска... пеели литии и възнасяли молитви към Господа за вечно спасение...”17. Етелбърт им разрешил да останат в Кентърбъри и да проповядват свободно в кралството му, а не след дълго и самият той се покръстил, ставайки първия християнски владетел на Англия.18 Години по-късно, именно поради тази важна крачка, Етелбърт и съпругата му Берта ще бъдат почитани като светци.

Междувременно абатът Августин отпътувал за Арлес, Галия, където по нареждане на папата „беше ръкоположен за архиепископ на английския народ от Етерий, архиепископ на този град”. В една от бележките си към „История...” на преп. Беда, изледователят А. Селър утвърждава мнението, че Августин не е бил ръкополаган като епископ на Кентърбъри или Лондон, а с титлата „архиепископ на английския народ”. Св. папа Григорий имал първоначален план Лондон, а не Кентърбъри да бъде главно седалище за южната част на Англия. Лондон и Йорк, които са неоспоримо най-важните градове на юг и на север, били познати на папата чрез сведенията от някогашната римска окупация в Британия. Християнството в Лондон обаче не могло трайно да се установи, докато не станало вече твърде късно да бъде преместена епархията от Кентърбъри, който очевидно се харесал на Августин като най-подходящ за митрополитски град.19


Така в Кентърбъри било положено началото на епископска катедра, чийто пръв предстоятел станал абатът Августин. През 604 г. той ръкоположил още двама епископи – Мелетий и Юст. Първият за епископ на Лондон, тогава в земите на саксонското кралство Есекс, а вторият за епископ на Рочестър в кралство Кент.20 Августин, наричан от някои „апостолът на англичаните”, починал вероятно през 605 г. в усилията си да обедини Британско-келтската църква с Рим и да изработи добре дефинирана йерархия за новата Англо-саксонска църква. Той бил погребан по римски обичай, край главния път за Кентърбъри, пред стените на започнатото от него абатство „Св. апостоли Петър и Павел”, което по-късно ще носи неговото име. След смъртта си Августин бил канонизиран за светец, а паметта му се чества в Англия на 26-ти май.21 Оттогава насетне за всички кентърбърийски архиепископи се казва, че заемат Августиновия трон (лат. Cathedra Augustini, англ. Chair of St. Augustine), който и до днес е запазен и може да бъде видян в Кентърбърийската катедрала.22


ІІІ. Затвърждаване на християнството по земите на днешна Англия

В Северна Англия християнството било разпространено главно от келтски мисионери начело със св. преп. Айден.23 Иралндец по произход, вероятно родом от Конахт (западната част на о-в Ирландия), Айден бил монах в манастира на св. Колумбъс на малкия о-в Йона, близо до западното крайбрежие на днешна Шотландия. По искането на английския крал Осуолд (също светец), Айден бил извикан от о-в Йона в кралство Нортъмбрия24, за да стане неговия пръв епископ. Той изминал целия път пешком, а когато кралят му подарил кон, Айден смирено го дал на един просяк, оправдавайки се, че ако имал кон, то това би му попречило да общува нормално с хората, които той вече щял да гледа от по-високо.25 Айден основал манастир на о-в Линдисфарн (англ. Lindisfarne, нар. още Holy Island – Свещен остров), разположен недалеч от крайбрежната крепост Бембърг. Той нарочно не избрал за свое седалище Йорк, който тогава бил най-големия град на Нортъмбрия. Ръководен от келтския обичай преподобният предпочел да бъде в манастир, построен близо до кралската крепост, охранявана от войски. От своя островен манастир Айден евангелизирал цялата околна територия, построени били много манастири и църкви. Той бил приятел както на краля, така и на обикновените селяни, ползвал се с уважение от всички социални прослойки. Св. преп. Айден починал през 651 г. в Бембърг, оставяйки след себе си едно християнизирано кралство. Днес неговата памет се празнува в Англия на 31-ви август.26


С течение на годините и не без известни спорове, отношенията между Британско-келтската (на север) и Англо-саксонската църква (на юг) се изгладили: започнал обмен на духовни кадри, а в областта на изкуството и науките видимо си оказвали взаимно влияние.27 През 664 г. в Уйтби, днес в Северен Йоркшайър, бил свикан събор относно възникнал спор за празнуването на Пасха. На събора било решено християните, които приели християнството от Рим и тия, които приели християнството от о-в Йона (сиреч, келтско-британския обряд), да се обединят в една църква начело с Кентърбърийския архиепископ и митрополит, като се придържат към римската дисциплина.28

В 668 г. римският папа Виталий (657-672) ръкоположил за Кентърбърийски архиепископ учения гръцки монах от Тарс Килийски – Теодор (668-690). Редом с Августин от Рим и Айден от Йона, и Теодор от Тарс има големи заслуги за организирането и укрепването на Английската църква. Нему тя дължи основните начала на своето устройство, които са се запазили почти до днес. Теодор заздравил църковната дисциплина, като приспособил правилата на Четвъртия вселенски събор (Халкидон, 451 г.) за устройството и управлението ╒.29 Ръкополагани били все повече епископи и свещеници. По много умел начин остатъка от местните езичници бил християнизиран, старите обичаи приемали вече христиняски облик, а върху някогашните езически култови места били построявани нови църкви.30 Това, разбира се, ставало с подкрепа на местната аристокрация, която също постепенно приемала новата вяра. Така, поетапно Белият остров бил спечелен за християнството.

ІV. За Кентърбърийския архиепископ

В Англия архиепископ (archbishop) е най-високия църковен сан. Там има двама архиепископи – на Кентърбъри и на Йорк31, управляващи своите две църковни провинции (provinces).32 Кентърбърийският архиепископ се титулува както следва: by the Divine Providence, Lord Archbishop of Canterbury, Primate of All England and Metropolitan (по Божественото провидение, господар архиепископ на Кентърбъри, предстоятел на цяла Англия и митрополит), а обръщението към него е Υour Grace (Ваша Милост). Същото обръщение и титул, но без думата „цяла” важи и за архиепископа на Йорк, чиято църковна юрисдикция, обаче, е значително по-малка. Архиепископът на Кентърбъри е пръв peer ("пиър" – благородническа титла) на Англия и се нарежда по ранг след кралското семейство. След него следват лорд-канцлерът и архиепископът на Йорк. В определен период от историята на Англия архиепископът на Кентърбъри дори е имал някои от привилегиите на абсолютен монарх.33


Различните длъжности и отговорности на Кентърбърийския архиепископ са се развивали за период от близо 1400 години. Той има авторитета на пръв сред другите епископи на страната. Отговорен е за управлението на 30 диоцеза в неговата провинция – 29 в Южна Англия и един в континентална Европа (Гибралтарски диоцез). На архиепископа на Йорк са подвластни 14 диоцеза в Северна Англия (както и тези на о-в Ман и о-в Содор). Днес Кентъръбийският архиепископ има активна роля в Парламента на Обединеното кралство като един от 26-те духовни лордове (Lords Spirituals), които заседават на на т. нар. епископска пейка в К═марата на лордовете. В момента близо 300 организации, сред които и редица престижни университети и училища, работят под неговия патронаж. Най-важната, обаче, от всички споменати до момента функции на архиепископа на Кентърбъри е тази на обединителен фактор за разпръснатата по света Англиканска църковна общност – той е неин предстоятел (primate), първенствуващ епископ, пръв сред равни (лат. primus inter pares).34 Официалното седалище на Кентърбърийските архиепископи е величествената катедрала в Кентърбъри. Тя е построена през 602 г. по искане на св. Августин, върху останките на базилика от римския период. Била осветена в името на Спасителя, нашия Бог и Господ Иисус Христос (лат. in nomine sancti Salvatoris, Deo et Domini nostri Jesu Chrsti)35. Днешното ╒ пълно название е Катедрала и митрополитска църква на Христос в Кентърбъри (Cathedral and Metropolitical Church of Christ at Canterbury).36

V. Предпоставки за промените и полагане на началото им

Няколко века преди началото на Реформацията в Англия започнала и постепенно се развила опозиция против църковното владичество на Рим. Тази опозиция била на национална и икономическа основа: англичаните се възмущавали от постоянните вмешателства на римския епископ във вътрешния живот на страната, от прекомерните претенции на папата с чисто светски и политически характер, от твърде големите доходи получавани от Англия, от разнородния състав на духовенството, от привилегированото му положение и разпуснатост.37 До ХVІ в. християнската църква в Англия не само се намирала в пълно общение с Рим, но била напълно подчинена на папската власт. Нито една страна папите не управлявали така самовластно и не използвали така много, както Англия. Противопапските настроения там, както и в други западни страни, започнали още по времето на папа Григорий VІІ Хилдебранд (1075-1085), който поискал да премахне светската инвеститура за духовните длъжностни лица. В Англия инвеститурата била поддържана още от времето на норманския крал Уйлям І Завоевателя (1066-1087), както и от неговите синове Уйлям ІІ Руфъс (1087-1100) и Хенри І (1100-1135). В спора си с Кентърбърийския архиепископ Анселм (1093-1109) крал Хенри І наистина се отказал от инвеститурата по отношение на висшите духовни лица, но не и от клетвата за вярност, която те трябвало да му дават като негови ленни земевладелци. Отношенията между крал Хенри ІІ (1154-1189) и папата били много лоши, понеже духовенството в Англия било подчинено на кралския съд. Твърд противник на този ред бил Кентърбърийският архиепископ Томас Бекет (1162-1170), който станал жертва на кралски наемници.38 Англичаните не можели да простят на папството националното унижение, което страната им изпитала в началото на ХІІІ в., когато папа Инокентий ІІІ (1198-1216) принудил техния крал Джон Безземни (1199-1216), брат на крал Ричард Лъвското сърце (1189-1199), да плаща ленен данък за правото на английските крале да носят корона.39 Гняв ще да са провокирали и папските думи: „Англия е нашата градина на удоволствията! Тя е неизчерпаемо благо, а където има такова голямо изобилие, много може и да се спечели”.40


Назрялото народно недоволство намерило изразител в лицето на професора на богословските науки Джон Уйклиф, бащата на реформацията не само в Англия, но и в цяла Европа.41 Джон бил роден през 1324 г. в малко селце на 6 мили от Ричмънд в Йоркшайър. Когато станал на 16 години започнал образованието си в Кралския колеж, а по-късно се прехвърлил в колежа Мертън (и двата са част от университета Оксфорд).42 Още като студент за него се говорело, че „силата му в дебатите е нечовешка”.43

Наричан Зорницата на Реформацията (The Morning Star of the Reformation), Уйклиф е един от първите противопоставили се на папското посегателство върху светската власт, а като добавка към това той често укорявал монашеството.44 Това ясно личи по заглавието на едно от ранните му съчинения (1360 г.), „Против ордена на просещите калугери”45, в коeто той укорява монасите в това, „че чрез измами отделят децата от Христовата религия и от техните майки и бащи, казвайки им че техният орден е по-свят от всеки друг, че членовете на техния орден никога нямало да отидат в ада и, че те щели да съдят над другите хора редом с Христос на Страшния съд”. Освен това той укорил монасите, че просели, вместо да работят, със следните думи: „Св. ап. Павел се труди със собствените си ръце за него и за другите, които бяха с него, и не ламтеше за злато, ни за сребро, ни за дрехите на хората, за да даде на другите учители пример, та и те да правят същото във времена на нужда”.46

За английския реформатор „Божията воля е ясно разкрита в двата Завета, които могат да бъдат наречени Христова църква, откъдето правилно разбиращият християнин може да събере задоволително знание докато трае неговото поклонничество на земята (в смъсъл на „живот”). Цялата истина се съдържа в Писанието... дори и да имаме сто папи и всички калугери на света да станат кардинали, ние все още ще бъдем длъжни да вярваме повече на закона на Евангелието, отколкото на цялото това множество”. 47


Изглежда Уйклиф е признавал Тайнствата само при условие, че свещеникът е в някакво особено благодатно състояние, без което те просто имали само бегла морална стойност. Той изповядвал присъствието на Христос в Евхаристията, но критикувал теорията за претворяването (transubstantiation). Той смятал, че Тялото Христово наистина присъства в природата на хляба, но присъства със сила (лат. virtualiter), а не в своята действителна същност (substance), защото, поради нейното величие, Христовата природа се намирала само в рая. Уйклиф признавал тайнството Изповед, но препоръчвал то да се извършва публично.48

Една от тезите на английския реформатор, която силно подразнила Рим, била, че кралят получава властта си от Бога, а не от папата.49 Според Уйклиф всяка църковна и светска власт произтича от Бог и бива лишавана от права в случай, че изпадне в състояние на смъртен грях.50 Ширещата се по онова време във Ватикана корупция и двойнственост, поради които и Англия страдала, накарала реформатора яростно да порицае папата, наричайки го „антихрист, светския свещеник на Рим, най-проклет от всички обирджии”.51

Освен с горните реформаторски идеи Джон Уйклиф е известен и като първия преводач на Библията на говорения тогава от народа английски език (познат като Мiddle-English или средно-английски). Това отново остро противоречало на римокатолическия канон, който не разрешавал превода на Свещеното Писание на обикновен народен език и забранявал на миряните да притежават неговите книги, с изключение на Псалтира.52 Казано с други думи, по онова време латинският език бил езикът на Писанието и всеки един опит това да се промени бил разбиран като профанизация. Написването на подобен превод от Уйклиф му отнело вероятно повече от десетилетие. През 1379 г., здравословното му състояние се влошило и той бил повален на легло. Тогава при него дошли римокатолически монаси, настояващи преди да е настъпила смъртта му, да се отрече от всичко, което е написал и казал, подронващо римокатолическите верови устои. Уйклиф, макар и твърде немощен, се надигнал и извикал: „Няма да умра, но ще живея, за да изобличавам злините на калугерите”. В действителност, той се възстановил и на следната година завършил своя превод, за чиято основа послужила латинската Vulgata.53 Счита се, че самият Уйклиф е превел само Новия Завет, докато Стария Завет бил преведен от други негови съмишленици. Цялата дейност около превода била завършена през 1388, но негово издание се появило едва към 1850 г.54


Джон Уйклиф се ползвал с поддръжката на народа и правителството. Също така бил в особено добри отношения с дука на Ланкастър и кралица Ана Бохемска. Той не умрял на кладата, както загивали обикновено по онова време реформаторите.55 Уйклиф издъхва, частично парализиран, през декември 1384 г. Тридесет години по-късно, през 1415 г. в гр. Констанц (днес в Южна Германия) бил свикан римокатолически събор, който обявил Уйклиф за еретик, заповядал костите му да бъдат изровени и изгорени, като същата съдба била предвидена и за книгите му. При все това, делото му не останало безрезултатно. В Англия той добил голям брой последователи, наричани уйклифити или лоларди. Веднъж запален от идеите на Джон Уйклиф, пламъкът на промените довел до реформаторските действия на Ян Хус56 в Бохемия (днешна Чехия), а по-късно и на Лутер в Германия.57

VІ. Англиканската реформация при управлението на:

1) Хенри VІІІ, крал на Англия и лорд на Ирландия (1509-1547)

През ХVІ в. настъпили съществени изменения в живота на църквата в Англия, които са свързани с крал Хенри VІІІ58 от династията Тюдор.59 Въпреки, че е свързана със социални, икономически и разбира се, религиозни фактори, Англиканската реформация се заражда преди всичко по династични причини. Хенри VІІІ решил, че е необходимо да утвърди младата династия на Тюдорите, като ╒ осигури мъжки наследник. Той обаче имал само една дъщеря (всички момчета умрели още като бебета) от женитбата си с испанската принцеса Катерин Арагонска, а не успял да склони папата да анулира този брачен съюз60, продължил 24 години. Папа Климент VІІ (1523-1534) отказал на крал Хенри VІІІ развод, боейки се да не разгневи германския император Карл V, на когото Катерин Арагонска била леля. Но народът и Парламентът поддържали краля и делото завършило с разрив за Рим.61 „Разводът” на краля, който направил възможна женитбата му за придворната дама Ан Болейн, в която бил влюбен, довел едновременно до отделяне от Рим и до сближаване с всички онези, които от 1520 г., особено в Кеймбридж, изповядвали лутеранските идеи. Тези застъпници за протестантска реформа били Уйлям Тиндейл, който превел Библията на английски език62, Хю Лейтимър и най-вече Томас Кранмър, многообразован свещеник и ловък политик: през 1532 г. той тайно се бил оженил за племенницата на германския реформатор Озиандер. Назначен за архиепископ на Кентърбъри от краля, Кранмър се превърнал в най-енергичния разпространител на протестантските идеи в Англия.63

През май 1532 г. било прието Направление за подчинение на клириците (лат. Ιnstrumentum super submissionem cleri), отнемащо правото на духовенството да свиква събрания без знанието на краля, както и да постановлява неща неугодни на короната. Предишните постановления на духовниците били преразгледани и всичко, което кралят намерил за недобро, било премахнато. На 23-ти март 1534 г. папа Климент VІІ отлъчил Хенри VІІІ от Римокатолическата църква, а седмица по-късно последният учредил статут, унищожаващ папското влияние при ръкополагане на архиепископи и епископи. На 3-ти октомври същата година, Парламентът приел Акта за върховенство (Act of Supremacy) над Англиканската църква, с който крал Хенри VІІІ се обявил за неин „единствен върховен земен глава”64. Той заповядал да внушат на учениците в училищата и да проповядват от църковните катедри новия догмат за главенството на краля. В богослужението била въведена нова ектения: „От тиранията и мерзкото безчинство на Римския епископ, помилвай ни, Господи” (лат. Аb episcope Romani tyrannyde et detestandis enormitatibus miserere nobis Domine). 65 Кралят отстранил от живота на местната църква всичко, което му напомняло за ненавистния римски „десятък”.66 През лятото на 1535 г. Хенри VІІІ заповядал екзекуцията на Джон Фишър (епископ на Рочестър) и на писателя-хуманист – лорд-канцлера Томас Мор, тъй като не пожелали да положат клетвата, която изисквал от тях.67 От 1537 до 1539 г., общо 645 манастира били потъпкани; 90 колежа, 10 болници и повече от 2000 параклиса били сринати, а цялото им богатство и собственост преминали в кралската хазна68 (или били раздадени на приближени на краля). Все пак се появило и движение на съпротива. Водачите на движението „Поклонничество в благодат”, което се разгърнало най-вече в Йоркшайър и северната част на страната, били екзекутирани.69 По внушение на двамата тайни протестанти – министъра Томас Кромуел и архиепископа Томас Кранмър, Хенри VІІІ заповядал да се състави кратко изложение на вярата на Англиканската църква. То било издадено през 1536 г. от името на Парламента и включва десет точки (члена, правила).70 Обобщени, десетте члена гласят следното: 1) Библията има задължителен и пълен авторитет. С подобен се ползват трите символа (Апостолският, Никео-Цариградският и Атанасиевият) и решенията на първите четири Вселенски събора; 2) за да се спаси човек трябва да се кръсти; приема се кръщаването на бебета (за разлика от протестантите, които не го приемат); 3) необходимо е вярващите да се покайват за греховете си и да се изповядват, но не мислено (както било прието при протестантите), а устно – пред свещеник; 4) присъствието на Тялото и Кръвта Христови под формата на хляб и вино по време на св. Евхаристия е реално; 5) човек се оправдава чрез вяра, но придружена и от добри дела, и послушание; 6) в църквите може да се почитат свещени изображения; лрепоръчва се целуването на св. Кръст; 7) Пресвета Богородица и светиите са достойни за почитание; 8) те могат да бъдат призовавани за застъпничество чрез молитви; 9) добре е да бъдат спазвани религиозните церемонии като поръсването със светена вода, носенето на свещи по време на празника Кендълмас71 и т.н.; 10) душите на починалите преминават през чистилището (както смятат римокатолиците) и е добре вярващите да се молят за тях.72


Мисълта за действителността на индулгенциите, обаче, била отменена. Продължила употребата на свещенически одежди при богослуженията. След тези десет члена била издадена т. нар. Книга на епископите (Bishop’s Book)73, в която се казва, че Тайнствата са седем, но три от тях – Кръщение, Покаяние и Причастие са висши, а останалите – низши. Целта на тази книга била да примири древната практика на Църквата с протестантските възгледи за Тайнствата.74 В душата си обаче крал Хенри VІІІ останал убеден римокатолик и враг на протестанството. Отнасял се към него неприятелски75 и заради личната си ненавист към Мартин Лутер. Последният жестоко обидил самолюбието на краля. В 1521 г. Хенри VІІІ написал срещу него съчинение в защита на седемте Тайнства. Тогавашният папа Лъв Х (1513-1521) високо оценил този жест и дал на краля титлата Защитник на вярата (Defender of the Faith). Но Лутер жестоко осмял венценосния автор. За съчинението той направил следното изказване: „Ако Господ Бог поиска да има един глупак в повече, Той ще направи краля богословски писател”.76 Години по-късно, през 1539 г., Хенри VІІІ издал т. нар. Кървав шестчленен статут (Bloody Act), в който под страх от смъртно наказание се забранява: 1) да се говори или пише каквото и да било против претворяването; 2) да се настоява за необходимостта да се причастява по двата вида (сиреч, миряните да могат да получават и Кръвта Христова, която в римокатолицизма е само за свещенослужителите); 3) свещениците да встъпват в брак; 4) да се нарушават монашеските обети; 5) Да се говори, че частните литургии са безполезни; 6) че устната изповед пред свещеника е излишна.77 През същата година било разрешено всяка църковна община да ползва Библията на английски език.78

С този „национал-католицизъм” Хенри VІІІ като че ли търсел вече „средния път”, за който англиканизмът по-късно ще претендира. Тиранична, но ловка, тази политика можела да удовлетвори едновременно онези, които приемайки или желаейки отделянето от Рим и реформа в Църквата, все пак държали на традиционните си вярвания, и всички убедени протестанти, които все още можели да се надяват на настъпването на религиозна революция.79 През 1537 г. Хенри VІІІ бил дарен с мъжки наследник от своята трета жена Джейн Сиймър, за която се оженил след екзекуцията на Ан Болейн, обвинена в изневяра и предателство. Скоро след раждането Сиймър починала, а нейното дете било на път да стане бъдещ крал.


2) Едуард VІ, крал на Англия и Ирландия (1547-1553)

През 1547 г. Хенри VІІІ се споминал и на трона се възкачил неговият единствен син Едуард VІ80, трети монарх от династията Тюдор и първи протестантски владетел на Англия. През неговото управление властта била изцяло в ръцете на Регентски съвет, понеже Едуард VІ така и недостигнал пълнолетие. От 1547 до 1549 г. съветът се ръководел от чичото на краля Едуард Сиймър, пръв дук на Съмърсет81, а от 1550 до 1553 г. от Джон Дъдли, пръв ърл на Уоруик и пръв дук на Нортъмбърленд.82 Образованието на младия крал, често сравняван с детето-цар Осия, което в Стария Завет въвежда отново народа на Иуда и Иерусалим в Завета на Господ83 (ІV Цар. 22-23), било повелено изцяло в ръцете на протестанти. Реформацията продължила в Англия, но значително по-предпазливо от тази на континента. Лорд-протектора Сиймър бил благосклонен към реформите и новите доктрини бързо си пробивали път. Принцеса Мери (полу-сестра на Едуард VІ), обаче, протестирала срещу приемането на каквито и да е промени преди краля да е навършил пълнолетие.84

Благодарение покровителството на лица, стоящи близо до управлението на страната, протестантизмът получил превес над римокатолицизма. В първите дни на управлението на Едуард VІ Парламентът отменил Кървавия статут, позволил на свещениците да стъпват в брак, забранил почитането на иконите и на светите мощи,85 а каменните олтари трябвало да бъдат разрушени и заменени с маси.86 Влиянието на Калвин е известно от писмата му, адресирани лично до Едуард VІ. Мартин Буцер, реформаторът от Страсбург, който бил намерил убежище в Кеймбридж, е създател на ритуала за ръкополагане на свещениците. Главният автор на литургичната реформа на английски език, обаче, е Кентърбърийският архиепископ Томас Кранмър. Споделящ символичното схващане за Евхаристията, той е основният автор на Книгата за обществена молитва (The Book of Common Prayer), появила се през 1549 г., а после и на втория ╒ вариант от 1552 г., който бил с много по-отчетлив протестантски характер.87 Тя била узаконена от властта през шестата година от управлението на крал Едуард VІ (1553). Извлечение от книгата (едновременно молитвеник и обредник) под името Малък катехизис (Short Catechism) било предназначено за народа. Освещаването на водата, употребяването на камбани и други обреди са наречени суеверия и се отменят.88 През 1549 г. архиепископ Кранмър публикува книга наречена Реформация на църковния закон (лат. Reformatio Legum Ecclesiasticarum), която, обаче, не била одобрена от Парламента. През 1551 г. последният разпоредил архиепископа да напише Книга с правила (Book of Articles). Тези 42 правила били съставени две години по-късно и издадени под заглавието „Правила одобрени от епископите и други учени набожни хора, по време на последния синод в Лондон, в годината на нашия Господ 1552, за да изкоренят разногласието между мненията, и да установят съгласието относно истинската религия; публикувани с властта на Негово Кралско Величество”.89 Тези правила, в по-голямата си част, били дело на Кранмър.90 Това разширено вероизповедание било смесица от римокатолицизъм и лутеранство. Англиканската църква запазила йерархичното си устройство с три степени.91 Няма сведения 42-те правила да са получавали ратификация от властта и епископите или да са били масово употребявани от духовниците.92


През 1550 г. лорд-протектора Сиймър, след редица неуспешни политически ходове (започване на военни действия срещу Франция и неспособност да се овладеят народните вълнения в Англия), бил обвинен от Регентския съвет в прекомерно присвояване на властта и финансови облаги за сметка на краля, поради което по-късно бил екзекутиран. Ръководството на съвета било поето от Джон Дъдли93, който успял да убеди Едуард VІ да отстрани от наследството на трона своите полу-сестри – принцесите Мария и Елизабет, в полза на лейди Джейн Грей, първа братовчедка на краля и в последствие снаха на самия Дъдли.94

През 1553 г. здравословното състояние на младия монарх се влошило. Поверен бил на грижите на една невежа жена, която напълно уверено започнала да го лекува. След употребата на нейните лекарства състоянието на краля не се стабилизирало, а напротив – болестните му симптоми се усилили, дишането му се затруднило, пулсът му отслабнал и т.н. Изключително образованият в класически езици и науки, шестнадесет-годишен, крал Едуард VІ починал през спомената по-горе година на 6-ти юли. Най-вероятната причина за смъртта му е туберкулоза в напреднал стадий. 95

3) Лейди Джейн Грей (юли, 1553)

Четири дни след смъртта на Едуард VІ на трона се възкачила лейди Джейн Грей, дъщеря на Хенри Грей, първи дук на Съфолк и трети маркиз на Дорсет. Като дете Джейн получила отлично академично образование, силно повлияно от протестантски идеи. След като достигнала подходящата възраст тя се оженила за лорд Гуидфърд Дъдли, син на Джон Дъдли, тогава оглавяващ Регентския съвет. Управлението на лейди Джейн Грей продължило само девет дни (най-краткотрайното в историята на Англия). Принцеса Мери имала широкоразпространена подкрепа из страната и в средата на юли 1553 г. дори и бащата на лейди Джейн, опитвайки се да се спаси, признал Мери за кралица. Поддръжниците на Джон Дъдли също били разпръснати и Хенри Грей лесно убедил дъщеря си да се откаже от короната. В последствие узурпиралата трона Мери наредила арестите на лейди Джейн, на нейния съпруг и на баща ╒. Последният бил освободен, но заради участието си във въстание срещу кралицата, отново попаднал в затвора. На 12-ти февруари 1554 г. шестнадесет-годишната Джейн Грей и съпругът ╒ били обезглавени, последвани два дни по-късно и от Хенри Грей.96


4) Мери І, кралица на Англия и Ирландия (1553-1558)

Мери І, наричана „Католичката”, кралица и тиранин на Англия97, родена през февруари 1517 г., била най-голямата дъщеря на Хенри VІІІ от първия му брак с Катерин Испанска. Майка ╒ била много грижлива към нейното образование. Мери развила прекрасни познания по латински, похвалени дори от Еразъм Ротердамски, който бил изключителен познавач на класическите езици.98 През целия си живот Мери била убедена римокатоличка. Крайните мерки, които тя щяла да предприеме срещу църковните реформатори ╒ донесли небезизвестния прякор „Кървавата Мери” (Bloody Mary).

До възкачването си на трона Мери живяла със спомена за поруганата си майка. Тя останала близка с Хабсбургите от Германия и Испания, които и се стрували най-добрата опора на римокатолицизма в Европа.99 След като встъпила във власт през 1553 г., Мери обещала, че няма да преследва протестантизма и привържениците му. Още преди да минат три месеца, обаче, кралицата изключила протестантските епископи от К═марата на лордовете.100 В петата година от управлението си Мери отменила Акта за неизменността на общата молитва и ръководството на Тайнствата, „за големият упадък на дължимото на Господа почитание и за притеснение на защитниците на истината на Христовата религия”.101 Кралицата заклеймила протестантизма като ерес и взела най-строги мерки за изкореняването му от Англия.

Мери въвела въпрос, който целял да разбере дали вярващите са еретици (в случая – протестанти). Той бил следният: „Вярваш ли, че след освещаването хлябът се превръща истински и реално в Тяло на Христос, Който се родил от Дева Мария?”102 Само за периода 1556-1557 г. 165 души пострадали като еретици, някои от тях при твърде шокиращи обстоятелства. Никой нямал дори правото да се моли за тези хора. Според една книга, носеща името „Екзекуции за измяна”, появила се по време управлението на Мери, ок. 800 души пострадали публично през въпросния период, несъмнено придружени от много други ликвидирани в затворите.103 Кентърбърийският археипископ Томас Кранмър бил арестуван и заставен писмено да се отрече от нещата, които преди написал и отстоявал. Не след дълго Кранмър бил запален на клада, но макар и тялото му да изгоряло, сърцето му като по чудо останало цяло.104 Ужасното наказание на кладата сполетяло и епископите на Лондон и Уустър, както и редица видни протестантски дейци. Кралицата стигнала дори до там, че заповядала изравянето и изгарянето на тялото на собствения си баща.105


Мери се опряла на Реджиналд Поул, свързан по линия на майка ╒ с кралската фамилия и поради това пратен в изгнание от Хенри VІІІ. Папски легат, архиепископ на Кентърбъри, Поул тържествено помирил Англия с Рим (1556). Този теолог и хуманист предприел с учудваща бързина римокатолическа реформа, създавайки първите семинарии за подготовка на свещеници. Преследването на еретиците, (в случая – на протестантите) обаче, допринесло за запазване на антикатолическото чувство. Общественото мнение отхвърляло и брака на Мери с онзи, който щял да стане крал на Испания под името Филип ІІ, въпреки че в дипломатическо отношение изборът бил напълно оправдан. Кралицата отчаяно искала да има наследници, но не успяла да остави такива,106 защото на 7-ми ноември 1558 г. починала на 43-годишна възраст,107 последвана от своя роднина Реджиналд Поул, който починал няколко часа след нея.108

5) Елизабет І, кралица на Англия и Ирландия (1558-1603)

Понякога наричана Девата кралица (The Virgin Queen), Славната (Gloriana) или Добрата кралица Бес (Good Queen Bess), Елизабет І е петия и последен монарх от династията на Тюдорите. Тя е дъщеря на крал Хенри VІІІ от брака му с Ан Болейн. През управлението на кралица Мери І Католичката, нейната полу-сестра, Елизабет прекарала около година в затвора, поради подозрения за подкрепа на бунтовници-протестанти.109 След смъртта на кралица Мери, управлението на страната преминало в ръцете на 25-годишната Елизабет. Тя била коронясана и помазана от римокатолическия епископ на Карлайл в Уестминистърското абатство на 15-ти януари 1559 г. Одобрението на народа личало от радостното ╒ приветстване под съпровода на гръмка музика.110 Едно от малкото неща, които историкът може да твърди със сигурност, що се отнася до убежденията на Елизабет, е преклонението пред баща ╒, което тя запазила през целия си живот и желанието ╒ да му подражава. На нея англиканите дължат прокарването на via media (среден път) между радикалното протестантство и римокатолицизма.111

През януари 1559 г. Парламентът гласува нов Акт за върховенство, който премахва папското първенство, но заменя титлата Върховен глава на Англиканската църква със смекчената Върховен управител (Superior Governor), което не попречило на папа Пий V (1566-1572) да отлъчи кралицата (с була “Regnans in Excelsis” на 28-ми февруари 1570 г.).112 Елизабет възстановила употребата на Книгата за обществена молитва с незначителни изменения чрез Акта на единобразие от юли 1559.113 Англиканската църква е обявена за държавна. По предложение на Елизабет, на 17-ти декември 1559 г. четирима англикански епископи ръкополагат Линкълнския декан Матю Паркър за Кентърбърийски архиепископ. Двама от тези епископи са били ръкоположени още преди отделянето на Англиканската църква от Рим. Затова англиканската йерархия счита, че е канонична и с апостолско приемство.114 Англиканската църква признава най-висшата йерархическа степен – епископството и затова носи названието Епископална църква (Episcopal Church). Отричайки, обаче, тайнството Свещенство, Англиканската църква лишава своята йерархия от нейното свещено значение.115 Заедно с теолога Ричърд Хукър, Матю Паркър положил началото на англиканската богословска мисъл. Преразгледани били 42-те правила на вярата, които били сведени до 39 и обнародвани през 1571 г. Техните съставители очевидно преследвали една цел – да се постигне мир в църквата и да се отстранят противоречията между различните вероизповедни партии.116 Именно това е причината правилата да са крайно неопределени. В едни от тях били запазени римокатолическите вярвания, а в други били изразени протестантски и реформаторски такива.117 Правилата за предопределението, на което протестантите много държали и за Евхаристията – въпрос, който занимавал римокатолиците, били написани така, че да могат да бъдат тълкувани различно.118 Именно поради това различно тълкуване и силно изразения калвинистки дух, в 9 от 39-те члена на вярата в Англиканската църква първо се оформили две партии: 1) конформисти – приемали римокатолическото учение за реалното присъствие на Иисус Христос в св. Евхаристия и Неговата бъзкръвна жертва в Литургията; 2) нонконформисти (дисиденти) – имали силен калвинистки уклон.119 В последствие от последните ще възникнат различни други протестантски секти.


По-голямата част от населението (не всички) приело новото религиозно постановление (39-те правила). Хората били глобявани заради отсъствие от църковните служби. Някои римокатолици, обаче, продължили тайно да практикуват своята религия. През 1581 г. глобите за непосещение на службите, с цел да се засегнат римокатолиците, скочили драстично, макар че в някои райони такива изобщо не били наложени. През 1585 г. римокаолическите свещеници били принудени да напуснат Англия в срок от 40 дни, заради обвинения в измяна. Въпреки това, мнозинството от римокатолиците в кралството останали верни на Елизабет по време на нападенията над Южна Англия от католическата испанска армада през 1588 г. Междувременно, през ХVІ в. свещениците в кралството започнали да стават все по-добре образовани и много от тях се сдобивали с научни звания.120

Може да се каже, че по времето на кралица Елизабет реформите в Англиканската църква са завършени и нейното учение до голяма степен добива облика, който има и в днешни дни. Управлението на добрата кралица Бес приключило на 31-ви януари 1603 г.121 Този период останал в народната памет като happy reign, сиреч щастливо царуване, поради добитата стабилност в кралството и оформилото се чувство за национален идентитет.122 Подкрепена в едно стабилно кралство от Литургия, за която работели най-големите музиканти на времето като Талис и Бърд, тази комбинация позволила на англиканизма да се наложи трайно, впрочем, не без известно засилване на антикатолицизма и налагане на по-стриктно подчинение в края на управлението. Това умерено протестантство щяло да се окаже застрашено от политическите и религиозни кризи през следващия век.123

VІ. Англиканската църква след кралица Елизабет І

6) Джеймс І, крал на Англия, Ирландия и шотландците (1603-1625)

Елизабет била наследена от крал Джеймс І Стюарт124 – син на нейната дългогодишна съпреничка шотландската кралица Мери І, която била екзекутирана по нейно нареждане. Макар и майка му да била римокатоличка, Джеймс добил образование в калвинистките среди. Както римокатолиците, така и калвинистите очаквали подкрепата на краля, но в крайна сметка останали разочаровани. Джеймс възнамерявал да запази реда и доктрината на Англиканската църква така, както ги получил от Елизабет.125 На 5-ти ноември 1605 г. римокатолически конспиратори, начело с Робърт Кетсби и Гай Фолкс, направили неуспешен опит за покушение срещу краля, целейки да взривят К═марата на лордовете с 36 бурета барут.126 Това от своя страна довело до влизането в сила на Popish Recusants Act (Акт относно папските дисиденти) през май 1606 г., изискващ всеки гражданин да положи клетва за вярност, отричаща авторитета на папата над краля.127 Актът забранявал на римокатолиците да практикуват професии, свързани с правото и медицината, и дал право на магистратите да претърсват домовете им за оръжие. Всички поданници на короната били задължени да приемат св. Причастие поне веднъж годишно в тяхната епархийска англиканска църква. За нарушителите била предвидена глоба от 60 лири или конфискация на 2/3 от земята им.128 През 1611 г. специална комисия на Англиканската църква завършила работата по превода на Библията, известен като Оторизиран превод на крал Джеймс (Authorized King James Version, с абривиатура KJV или АV), който се употребява и до днес в англоговорящите страни, но с някои допълнителни преводачески корекции.


7) Чарлз І, крал на Англия, Шотландия и Ирландия (1625-1649)

Чарлз І бил вторият син на крал Джеймс І от брака му с датската кралица Анна. Неговия по-голям брат – принц Хенри Фредерик починал през 1612 г. от стомашен тиф. Чарлз наследил баща си и се възкачил на трона през 1625 г. През време на цялото си управление той бил преследван от противоречия. Макар, че старадал от заекване в следствие на боледуване, кралят бил отличен лингвист, човек чувствителен и с изискан вкус, харчещ големи суми за произведения на изкуството. Той имал възвишена концепция за кралската власт, вярвайки в божественото право на кралете (Divine Right of Kings)129 – типично схващане на монархическия абсолютизъм.

Смесеният характер на англиканското вероизповедание създавал неяснота по редица важни въпроси на култа и догматиката.130 Поради това, през управлението на крал Чарлз в Англиканската църква се обособили различни движения, партии. Под влияние на арминианството131 в Холандия, сред англиканските висши духовни лица се появило силно противодействие срещу калвинизма. Чичестърският епископ Уйлям Монтегю открито отричал учението на Калвин за предопределението. Подкрепяли го и други епископи. Затова крал Чарлз не допуснал да се внесат в изповеданието на вярата на Англиканската църква, приетите на Ламбетското събрание, 9 члена за предопределението. Това противодействие срещу калвинизма в самата Англиканска църква се оформило като истинска партия – т. нар. „Висока църква” (High church). Начело на тази партия застанал епископът Уйлям Лод, затова се наричала още „Школа на Лод”.132 Основните ╒ идеи били да противодейства на крайностите на протестантството, да се устоява и запази в Англиканската църква всичко, което се намира в нея от древни времена и нещо повече, да се приближи тя към традицията на Вселенската Църква до разделянето ╒. На „Високата църква” противостои „Ниската църква” (Low church) – най-многочислена по привърженици, представлява от само себе си крайните течения на протестанството; от книгите на Св. Писание с особено уважение се ползва Петокнижието на Моисей, въпреки че в теорията новозаветните книги се поставят по-високо от старозаветните. 133


През 1633 г. Уйлям Лод бил избран за Кентърбърийски архиепископ.134 Година след това за Америка отплавал корабът „Грифин”, заедно с религиозни дисиденти като пуританката Ан Хътчинсън, конгреционалисткия пастор Джон Лотръп и преп. Захариас Саймс. По нареждане на Лод през 1673 г. тримата пуритани – адвокатът Уйлям Прайн, физикът Джон Бастуик и писателят Хенри Бъртън, обвинени в противодържавна дейност, били наказани с отрязване на ушите им и жигосване по лицето с буквите SL, съкращение за “Seditious Libeller” (подмолен клеветник). По-късно тези две букви били интерпретирани от потърпевшия Прайн като “Stigmata Laudis” (белегът на Лод).135

Самият крал Чарлз бил привърженик на „Високата църква” и нейните по-пищни служби, докато поданниците му, по-специално в Шотландия, държали на простото, „изчистено” богослужение. Опитът на Чарлз да въведе богослужението и молитвеника на „Високата църква” в Шотландия подбудило въстание в Единбург през 1637 г., което по-късно прераснало в масово неподчинение.136 Религиозните диспути се смесили с политическа враждебност и комбиниралите се религиозни и светски несъгласия породили насилие.137 Създало се силно негативно настроение срещу краля. И англиканите-калвинисти, и пуританите, били недоволни от него, понеже покровителствал архиепископ Лод, когото едните обвинявали в папизъм, а другите – в арминианство. Пуританите ненавиждали краля и заради това, че бил женен за французойката Хенриета Мария, която била римокатоличка. Започнала открита борба против него под лозунга „Никакъв папизъм”.138 Пуританите инспирирали държавен смут и настанала гражданска война. Архиепископ Лод бил обезглавен през 1645 г. Пет години по-късно последвала и смъртта на краля139, чиято глава била отсечена на 30-ти януари в Лондон. Дългогодишната английска монархия била заменена от република, а за Англиканската църква настъпили тежки времена.


8) Оливър Кромуел, 1-ви лорд-протектор на Републиканската общност на Англия, Шотландия и Ирландия (1653-1658)

Независимо от желанието на правителството да помири по пътя на отстъпки разните религиозни партии, църковната реформа в Англия срещнала много противници. Нейни заклети врагове били протестантите (нонконформисти), получили в Англия названието пуритани. Те искали да се очисти всичко, което им напомняло за папството. Заради това тяхно искане те били наречени подигравателно „чистачи”, или пуритани (от лат. purus – чист).140 В същност привържениците на това ново направление били изгонени от кралството по време на Мери Католичката протестанти, които намерили убежище в Женева и след завръщането си били решени да приложат швейцарския модел на Реформацията. Английското религиозно общество не приело радикалните им възгледи, което „втвърдило” позициите им и ги обособило като крайни привърженици на протестантизма под името индепенденти (наричани още конгрегационалисти). Те не признавали никакви духовни санове и разглеждали всяка църковна община като отделна църква. Категорично отричали правото на светската власт да се меси в религиозните им дела, а по политически убеждения били последователни републиканци.141

Към индeпендентите принадлежал и полковник Оливър Кромуел, главeн предводител на кампанията срещу Чарлз І. Кромуел узурпирал властта след инспирираната революция и смъртта на краля, и властвал над страната в продължение на пет години, след което бил наследен от сина си Ричард, едно от деветте му деца. По времето на Кромуел, известно като английския републикански период, пуританите възтържествували. Те били наричани още презвитериани, понеже отхвърляли епископската власт и признавали само събора на презвитерите.142

Настъпило управлението на т. нар. Презвитерианска църква, по време на което всичко, което според пуританите напомня на римокатолицизъм (или прелатизъм, както те наричали англиканизма) – изображения, кръстове, олтари, баптистерии, органи и т. н., трябвало да се премахне. Когато Уйнчестър бил превзет, цeлият интериор на катедралата, редом с витражите и гробниците, бил унишожен. В Чичестър очите на статуята на Едуард VІ били избодени като наказание за това, че учредил в Англиканската църква да се служи св. Литургия. Кръстът на Елеанор143 – мястото, приемащо се за точния център на Лондон, както и т. нар. кръст на св. Павел (който в същност е открит амвон) в двора на старата катедрала „Св. ап. Павел”, били съборени. Църковната йерархия била разорена, а на мястото на англиканските свещеници били назначавани пуритански пастори. За да бъдат запълненени многото вакантни места били призовани презвитериански проповедници от Американската колония Нова Англия, от Шотландия, Холандия, че дори и такива без образование.144 Епископатът в Англия бил лишен от членство в държавните събрания. Актовете на Елизабет І и Едуард VІ относно Литургията били отменени, а ползването на Книгата за обществена молитва било смятано за заблуждение. Към Кръщението и кръстния знак отношението било скептично. Олтарите били премахнати, а на тяхно място се появили маси. Бракът през време на пост бил разрешен, а пръстенът отишъл на заден план при церемонията. Свещеническите одежди и покривките на олтарите били унищожени. Мъртвите били погребвани без опело. Празнуването на Рождество Христово било забранено.145

Освен това сред пуританите се обособила нови партия – ерастианците. Те били наречени така по името на швейцарския теолог и физик Томас Ераст от Базел, който защитавал идеята, че църковното управление трябва да е подчинено на светската власт.146 За да помирят различните секти Феърфакс147 и Кромуел премахнали всички наказания обвързани с религията, толерирайки всички, с изключение на римокатолиците и епископалните англикани.148 Малко след това Джордж Фокс, родом от Лестършайър, на младини обущар и овчар, създал т. нар. религиозно общество на приятели (Religious Society of Friends), по-известни като квакери (Quakers).149 Тази дума за пръв път била употребена с презрителен тон, по време на един от съдебните процеси срещу Фокс, който бил обвинен в богохулство. По думите на самия Фокс „съдията Бенет от Дарби първи ни нарече квакери, защото аз им заповядах (на съдиите) да треперят (англ. quake) пред словото Божие. Това беше в годината 1650”.150 В съда Фокс казал, че му било забранено от Бог да сваля шапката си на мъже. Той се възприемал за оживен от докосванията на Божествената любов (твърдял също, че получавал видения151). Квакерите считали за несъвършен както редът установен от кралица Елизабет, така и този на новото пуританско управление. Те прекратили общението си със съществуващите общества. Въпреки това, Фокс си позволявал да нахлува по време на чуждите събрания и да ругае срещу тяхната поквареност. Не след дълго сектата му достигнала до пълен разрив с обществото. Дори лорд-протектора Кромуел, така отстъпчив пред всички останали идеологии, не защитавал квакерите152. В последствие голяма част от тях, начело с Уйлям Пен153, отпътуват за Америка, където се заселват. Квакеризмът бива редуциран до една систематическа форма. Днес квакерите наброяват ок. 360 000 души, живеещи в общности из целия свят.154


9) Чарлз ІІ, крал на Англия, Шотландия и Ирландия (1660-1685)

Делото на Оливър Кромуел рухнало след смъртта му, но оставило видими резултати – свободата на съвестта в Англия станала силно достояние на масите, които били ограничени от закона само в някои отношения.155 Кромуел бил наследен от своя син Ричърд, който обаче се оказал не особено далновиден управител. Принуден от политическите обстоятелства той подписал своята оставка като лорд-протектор през 1659 г.156 На 29-ти май 1660 г., крал Чарлз ІІ, син на убития Чарлз І, влязъл тържествено в Лондон сред тълпи екзалтиран народ. На този ден той навършил 30 години.157 Монархията била възстановена, а редом с това правата си възвърнала и църквата.

През времето на управлението на Чарлз ІІ в Англиканската църква се появило трето богословско течение – т. нар. „Широка църква” (Broad church). Това всъщност не е партия, а равнодушна към религиозно-църковните въпроси маса, която често наричат индеферентна църква (сиреч, безразлична). Членовете ╒ считат, че да се спори за догматически разногласия не си струва; всички християни са братя помежду си и съзнавайки своето братство те трябва да го откриват в живота чрез оказване на взаимна помощ, особено в религиозно-нравствено отношение. Пренебрегвайки основите дадени от Христос за вярата ни „Широката църква” прилича на будизма и възприема християнството само като нравствено учение, което е лишено от своя извор и от своята основа, – „морал без догми”.158 Така при англиканите се обособили три партии, които съществуват и до днес: „Висока църква”, „Ниска църква” и „Широка църква”.

Англиканската църковна реформация била окончателно завършена и затвърдена с новия Акт на единообразие (Act of Uniformity), издаден от Парламента през 1662 г.159 Чрез него само Англиканската епископална църква ставала законна и еднакво задължителна за всички държавна църква, а Книгата за обществена молитва била наложена в цялата държава. В нея били внесени някои изменения, за да се смекчи протестантския ╒ характер. В последствие Парламентът издал още два по-радикални закона. Първият, влязъл в сила през 1673 г., бил Акта на удостоверяване (Test-Аct), задължаващ всички държавни служители да положат клетва за вярност пред краля; че го признават за върховен управител на църквата; че отхвърлят учението за предопределението; че ще приемат св. Причастие по англиканския ритуал. Римокатолиците се изключвали от всички обществни служения.160 Потенциалният наследник на трона, брат на краля и дук на Йорк – Джеймс (бъдещият крал Джеймс ІІ), отказал да даде подобна клетва, което го уличило в римокатолицизъм, заради което бил изпратен във Франция.161

През август 1678 г. кралят бил предупреден, че срещу него уж се готвело покушение от страна на римокатолическия йезуитски орден. Това фалшиво свидетелство било предоставено от Титъс Оутс, бивш англикански духовник с недобра репутация (два пъти уличаван в содомия), който в последствие сам станал част от йезуитския орден, откъдето той уж разбрал за заговора. Оутс обвинил в съзаклятничество 541 души, сред които финансовият министър лорд Томъс Озбърн, дворцовият химик сър Джордж Уейкман и секретарят на дукесата на Йорк (Мария Модена, жена на Джеймс ІІ) Едуард Колман. Поради липса на доказателства, обаче, процесът срещу тях бил разпуснат като единствено Колман162 бил екзекутиран заради намерена кореспонденция между него и френски йезуит. Интересът към заговора се завърнал след мистериозното убийство на сър Едмънд Годфри на 12-ти октомври 1678 г. Той бил водеща фигура в разследването по случая със „заговора”, уважаван магистрат и силен поддръжник на протестантизма. Убийството му довело до голямо недоволство сред протестантите. Макар че и до днес извършителят на това дело остава неизвестен, главното подозрение тогава паднало върху йезуитите. Те били обвинени от Оутс, че причинили големия пожар в Лондон през 1666 г., че наричали краля „черно копеле” и че искали да го убият, за да възкачат на трона неговия брат.163 Като реакция срещу това Парламентът наредил затварянето и екзекуциите на редица римокатолици, сред които и трима лордове, обвинени в заговора. Приет бил и втори закон (Exclusion bill), който отнел наследственото право на дук Джеймс, който бил изпратен във Франция, а римокатолиците били лишени от право да заседават в Парламента.164 Въпросната ситуация довела до образуването на две политически формации – виги и тори (Whigs & Tories).165 Първите подкрепяли протестантската кауза и били умерени републиканци, привърженици на модела на конституционната монархия, а вторите желаели да бъде върнато наследственото право на дук Джеймс върху престола и в убежденията си били абсолютни монархисти.166 В последствие през ХІХ в. от вигите възниква т. нар. Лейбъристката партия, а от торите – Консервативната партия, които и до днес съществуват в английския политически живот.


На 2-ри февруари 1685 г. крал Чарлз ІІ получил апоплектичен пристъп. Четири дни по-късно той починал на 54-годишна възраст в палатът Уайтхол, Лондон.167 През последните дни от живота си кралят бил посещаван от няколко англикански свещеници, към които той, обаче, показал пълно безразличие. Противно на водената от него политика, на смъртното си легло Чарлз ІІ приел св. Причастие от ръцете на римокатолически свещеник.168

VІІ. Пост-реформаторски период в Англиканската църква

Приемникът на Чарлз ІІ, брат му Джеймс ІІ (1685-1688)169 бил последният римокатолически владетел на Англия, Шотландия и Ирландия. Подобно на кралица Мери Тюдор той се опитал да възстанови римокатолицизма. В 1686 г. той забранил от църковните амвони или в съчинения да се опровергава римокатолическото учение.170 Под влиянието на квакера Уйлям Пен, на 4-ти април 1687 г. крал Джеймс ІІ издал Декларация за изповеданията (Declaration of Indulgence), която дала правото да се молят свободно както римокатолиците, така и протестантите.171 Това, обаче, бива класифицирано от народа като опит да се наложи римокатолическото учение в страната. Забравили различията помежду си всички политически и религиозни партии се обявили срещу монарха. Наложило се крал Джеймс ІІ да абдикира и отново да бяга във Франция, а Парламентът поканил от Холандия неговия зет Уйлям ІІІ Орански (1689-1702). Този преврат е известен като Славната английска революция от 1688 г.172 Революцията довежда до зараждането на Яковитското движение (Jacobites), което било особено силно в Шотландия. Неговата кауза била да възвърне на трона династията на Стюардите, в случая представени от Джеймс ІІ, чието латинско име е Iacobus. Въпросното движение дава названието на цял един период в английската история (Яковитския), започнал през 1603 г. с коронясването на Джеймс І Стюарт за крал на Англия и завършил през 1807 г. със смъртта на претендента за короната, кардинал-дука на Йорк, Хенри Бенедикт Стюарт.173


През 1689 г. коронования за крал Уйлям ІІІ, който първоначално управлявал съвместно със съпругата си Мери ІІ Стюарт (1689-1694), издава известния закон за веротърпимостта (Bill of Rights), даващ пълна религиозна свобода на всички протестанти, с изключение на крайната секта – социани, а римокатолиците за пореден път били лишени от всякакви граждански права174– нещо, променило се едва през управлението на крал Джордж ІV (1820-1830) с влизането в сила на Акта за еманципация на римокатолиците (The Roman Catholic Relief Act) от 1829 г.175 Убеденият калвинист Уйлям ІІІ направил опит да внесе изменения в Книгата за обществена молитва, за да служи на всички протестантски изповедания, но без успех – въпреки съгласието на Парламента на идеята се противопоставила Кентърбърийската църковна конвокация.176 През 1700 г. Джеймс ІІ починал в изгнание. През 1701 г. Уйлям ІІІ приел Осигурителен акт (Act of Settlement), който е валиден и до днес. Той гарантира възкачването на трона единствено на протестантски наследник, който трябва да се закълне във вярност към Англиканската църква. Наследник, изповядващ римокатолицизма или пък женен (омъжен) за римокатолик/чка губи своето наследствено право.177

През 1702 г. на престола, като единствен оцелял законен наследник, се възкачила тридесет и седем годишната, възпитана в протестантизъм, кралица Ана, по-малка сестра на Мери ІІ. Ана била последния управлявал владетел от династията на Стюардите. Тя била омъжена за датско-норвежкия принц Джордж (Йорген), от когото забременявала осемнадесет пъти, но всички деца се раждали недоносени и умирали преждевременно. Единственият ╒ син, който достигнал до юношеска възраст (11 години), Уйлям, дук на Глостър, починал на 29-ти юли 1700 г. Това довело до т. нар. наследствена криза (succession crisis). Като законни наследници на трона, съобразно Осигурителния акт, останали единствено децата на принцеса София Хановерска, внучка на Джеймс І, племенница на Чарлз І и братовчедка на Джеймс ІІ.178 Яковитите в Шотландия, обаче, се противопоставили на това, искайки да възкачат на трона римокатолика Джеймс Франсис Едуард Стюарт, син на Джеймс ІІ. След месеци на междуособици и бурни дебати, парламентите на Англия и Шотландия постигнали дългоочакваното съгласие и решили да се обединят. Това се случило на 1-ви май 1707 г. с издаването на Акта на Обединението (Act of Union), провъзгласяващ създаването на Обединеното кралство на Великобритания (The United Kingdom of Great Britain). Фактически, Ана Стюарт е първия монарх, титулуващ се като суверен на Обединеното кралство на Великобритания и Ирландия (Sovereign of the United Kingdom of Great Britain & Ireland).179 През време на нейното управление идеите на „Високата църква” възтържествували и тя била поставена в благоприятно положение. Мнозинството от членовете на Парламента били привърженици на тази партия. С Временния акт на униформитета (Occasional Uniformity Act) от 1711 г. се предписвало на всички държавни служители да приемат св. Причастие от Англиканската църква.180


След смъртта си кралица Ана била наследена от крал Джордж І (1714-1727), първи владетел на Обединеното кралство от Хановерската династия, син на принцеса София. Той бил лутеран. Суровите мерки към нонконформистите били смекчени. Настъпили смущения в Англиканската църква. Мнозина отказвали да полагат клетва за вярност на новата кралска династия. Поддържали принципите на „Високата църква”, но отхвърляли църковното главенство на краля. Те били наречени „незаклеващи се” или нонжурци (nonjuring). Привържениците на широката веротърпимост все повече се увеличавали. През ХVІІІ в. в Англия като реакция срещу разпуснатите нрави във „Високата църква” се образували отделни религиозни групи.181 През 1739 г. Джордж Уайтфийлд (1714-1770) започнал да проповядва и положил началото на евангелизма. По същото време проповядвал и Джон Уйесли (1703-1791), който създал движението на методистите. В северозападните райони на Великобритания все още живеели римокатолици, а настроенията срещу тях оставали все така враждебни. През 1780 г. Лондон бил разтресен от анти-католическо въстание. То било водено от лорд Джордж Гордън (1751-1793), който се обявил за отмяната на закон, гласуван през 1778 г., премахващ известни ограничения на римокатолиците. С възгласа „Не на папизма!” (No Popery!), въстаниците създавали безредици в Лондон за няколко дни, докато редът не бил възстановен от армията. Въстанието взело близо 300 жертви.182

Когато през 1833 г. Парламентът намалил епископските седалища в Ирландия от 22 на 12, представителят на „Високата църква” Джон Кибъл на 15-ти юни 1833 г. произнесъл от амвона на университетската църква в Оксфорд своята бележита проповед за националното отстъпление (national apostasy), обявил Парламента в измяна на Божия суверинитет и отправил пламенен призив за възстановяване на истинската църква. И този призив не останал без отзвук.183 Поставено било началото на т. нар. Оксфордско движение. Негови най-известни представители били богословите Джон Нюман и Едуард Пюзей, които призовавали „Високата църква” да опази всичко онова, което е приела от Римокатолическата църква и което има връзка с Древната църква. Главната цел на ръководителите на Оксфордското движение била да се издигне твърда бариера срещу продължаващите отстъпления на либералното протестантство. С тази цел през 1860 г. се създава Съюз за защита на Англиканската църква, който по-късно е преименуван на Англиканска църковна уния (чийто членове са известни като англо-католици).184


VІІІ. Устройство и управление на Църквата на Англия

От времето на кралица Елизабет І суперматство над Църквата на Англия185 има управляващият монарх. На него са подчинени архиепископите на Кентърбъри и Йорк. Назначаването на епископите става от монарха по предложение на министър-председателя и на двамата архиепископи. След своето назначаване епископите стават независими от монарха. Църквата на Англия, както споменахме преди, има две митрополии – Кентърбърийска и Йоркска. През 1854 г. към двете митрополии се създали конвокации – върховни органи на църковната власт. Конвокациите имат две камари – горна и долна. Първата е предназначена само за епископи, а втората е за низшия църковен клир. Решенията на тези камари имали само морален авторитет в Англиканската църква. От 1919 г. започнала да действа и трета камара – за миряните. Трите камари и двете митрополии учредили през същата година т. нар. Църковна асамблея (Church Assembly). Тя била най-висшият орган на Англиканската църква и се свиквала три пъти годишно. Решенията на Църковната асамблея се одобрявали от Парламента (без да се коригират) и от монарха, след което те ставали държавни закони.186

През 1969 г. Църковната асамблея била преименувана на Генерален синод (General Synod), свикван и до сега на всеки пет години, с официално откриване от страна на управляващия монарх. Законодателната сила на църквата е концентрирана на най-високо ниво в Генералния синод. Един от фундаментите на църковния конституционален ред е принципът на синодалното превъзходство. Генералният синод има законно право да издава за църквата каквито и да било правни норми, и с изключение на самия синод, монарха и Парламента, никое законодателно, изпълнително или юридическо тяло няма правото да ги отменя или коригира. Генералният синод е известен още и под названието Парламента на църквата (The Parliament of the Church).187

Днес Върховен управител на Църквата на Англия е Нейно Величество кралица Елизабет ІІ от династията Уйндзор188 (родена като Елизабет Александра Мери на 21-ви април 1926 г. в Мейфеър, Лондон), възкачила се на престола на 6-ти февруари 1952 г. От 27-ми фервуари 2003 г. Кентърбърийски архиепископ (104-ти поред) е Роуън Уйлямс, роден на 14-ти юни 1950 г. в Суонзи, Уейлс. От 10-ти май 2005 г. длъжността на Йоркски архиепископ се изпълнява от Джон Сентаму, роден на 10-ти юни 1949 г. в Кампала, Уганда – първият чернокож архиепископ в Обединеното кралство. Църквата на Англия стопанисва 160 000 църкви и 42 катедрали, разпръснати навсякъде из територията на страната, но при все това през последните десетилетия броят на хората посещаваши богослуженията рязко намалява. През 2002 г. той е само около 1,2 милиона души.189

ІХ. За Англиканската църковна общност

Като следствие от историческите обстоятелства и колониалната политика на Великобритания англиканизмът е разпространен и извън рамките на Обединеното кралство. Англиканската общност (Anglican Communion) е съборно название за всички автономни национални църкви, изповядващи англиканството. Условие за тяхната принадлежност към общността е пълноправното им общение и съгласие с Църквата на Англия (лат. De Ecclesia Anglicana, англ. The Church of England), която се зачита и уважава от тях като църква-майка. Според официални данни, днес англиканската църковна общност наброява над 80 млн. души от 44 национални църкви-членове в над 160 страни190 и е третата по големина в света християнска общност след римокатолическата и православната. Всички църкви в нея са независими от държавната власт, с изключение на Църквата на Англия.191 Англиканската общност се ръководи от т. нар. „интструменти на общността” (Instruments of the Communion)192, както самите англикани ги наричат. Инструментите на общността са следните: 1) Архиепископ на Кентърбъри (Archbishop of Canterbury). В Англиканската общност той се ползва с първенство по чест и е уважаван от колегите си като „пръв сред равни”. Кентърбърийският архиепископ е един вид обединителен фокус за англиканите по света и председателства останалите три „инструмента на общността”.193 2) Ламбетски конференции (Lambeth Conferences). Провеждат се в неравномерен интервал от време (на ок. 10 години) в Ламбетския палат, Лондон. На тях се събират епископите на Англиканската общност, за да обсъждат нейните проблеми и да вземат важни решения. Първата Ламбетска конференция била свикана през 1876 г., под председателството на архиепископ Лонгли.194 До момента са проведени 14 конференции, последната от които през 2008 г. 3) Англикански консултативен съвет (Anglican Consultative Council – ACC). В него взимат международно участие светски лица, клирици и епископи, представители на съответна Англиканска църква. Целта му е да спомогне за съвместната работа между църквите в Англиканската общност, да координира аспектите на международната и икуменическа мисионерска дейност на Англиканската църква по света. Насръчава църквите в общността да поемат взаимни отговорности и ги съветва как да развиват своите местни структури.195 Англиканският консултативен съвет е свикан за пръв път през 1971 г. в Лимуру, Кения, под председателството на архиепископ Майкъл Рамзи. До момента са проведени 13 съвещания, последното от които през 2005 г. в Нотингам, Англия.196 4) Среща на примасите (Primates Meeting). Срещата има за цел епископите на Англиканската общност редовно да се събират за съвет, молитва и размисли върху богословски и социални теми. Провежда се приблизитерно на всеки 18 или 24 месеца. За първи път е свикана през 1979 г. в Илий, Англия, под предстедателството на архиепископ Донълд Когън. До момента са свикани 16 срещи, последната от които през 2007 г., в Дар-ес-Салаам, Танзания.197


Типично за Англиканската църковна общност е участието на жени в редиците на църковната йерархия, което днес все по-масово се разпространява. Първата жена свещеник в Англиканската църква е китайката Флоренс Ли Тим-Ой, ръкоположена от епископа на Хонг-Конг на 25-ти януари, 1944 г.198 Първата жена епископ в Англиканската църква е Барбара Клементина Харис, която била ръкоположена за епископ на Масачусетс, САЩ на 11-ти февруари 1989 г.199 Гореспоменатите събития довеждат до редица оживени спорове, както с представители на другите християнски деноминации, така и между самите англикани. Освен това за никого вече не е тайна, че Англиканската църковна общност има сред клириците си известен брой хомосексуалисти и че някои Англикански църкви вече благославят определени хомосексуални бракове.200 Какъвто и път да изберат англиканите за в бъдеще, едно е сигурно – при подобни обстоятелства опитите за богословско сближаване между православни и англикани, плод на дългогодишни оживени диалози между двете църкви, за голямо съжаление пропадат изцяло, тъй като такова становище, относно ролята на жените и хомосексуализма в църквата, е абсолютно неприемливо за Православието.


Използвана литература:


На кирилица:

Андреев, Иван Димитриевич. Англика́нская це́рковь. // Христианство – энциклопедический словарь, Том І (А-К). Аверинцев, Сергей Сергеевич, и др. Москва, Научное издательство – Большая Российская энциклопедия, 1993.

Бьодуел, Ги. Средният англикански път. Бавно изграждане. // Корбен, Ален, и др. История на християнството: за да разберем по-добре нашето време. София, Рива, 2008.

Зноско-Боровски, протоиер. Митрофан. Православие, римокатолицизъм, протестантство и сектантство. Варна, Ганди Ел. Н., 1994.

Коев, Тотьо. Бакалов, Георги. Въведение в християнството. София, Булвест 2000, 1992.


Коев, Тотьо. Киров, Димитър. Кратка богословска енциклопедия. София, Булвест 2000, 1993.

Малицки, Петър И. История на християнската Църква – трети период: от 1054 до днес. София, Гал-Ико, 1994.

Митев, Димитър. Инославни изповедания (учебно помагало). Варна, Бряг принт АД, 2003.

Св. Димитрий, митрополит Ростовски. Жития на светиите – месец януари. Славянобългарски манастир Св. вмчк. Георги Зограф, Света гора, Атон, 2001.

Цоневски, Илия К. Англиканската църква и преговорите ╒ с Православната църква за сближение и съединение // Годишник на Духовната Академия Св. Климент Охридски – София, Том ХХІІ (XLVIII), 2, 1972/1973, София, Синодално издателство, 1976.


На латиница:

An Act of the Uniformity of the Common Prayer, and Service in the Church, and Administration of the Sacraments. Primo Elizabethæ. // The Book of Common Prayer, and Administration of the Sacraments, and other rites and ceremonies of the Church, according to the use of the Church of England, together with the Psalter or Psalms of David, pointed as they are to be sung or said in Churches. Oxford, Clarendon Press, 1784.

Anderson, Christopher. Prime, Samuel Irenæus. The Annals of the English Bible. New York, Robert Carter & Brothers, 1852.

Anglican Communion Covenant – The Third (Ridley Cambridge) Draft. St. Andrew’s House, London, 2008.

Armistead, Wilson. Journal of George Fox, being an Historical account of the life, travels, sufferings, Christian experiences, and labour of love, in the work of the ministry, of that eminent and faithful servant of Jesus Christ, who departed this live in great peace with the Lord, the 13th of the 11th month, 1690, Vol. I, 7th ed. London, W. & F. G. Cash, 1852.

Bates, Stephen. A Church at war: Anglicans and homosexuality. Tauris, London, 2004.


Benét, William R. The Reader’s Encyclopedia, Vol. II, 2nd ed. New York, Thomas Y. Crowell Company, 1965.

Burton, Edwin. English Revolution of 1688. // The Catholic Encyclopedia: an international work of refference on the constitution, doctrine, discipline and history of the Catholic Church, Vol. XIII. Herbermann, Charles George, et al. New York, Robert Appleton Company, 1912.

Clifford, Cornelius. St. Augustine of Canterbury. // Τhe Catholic Encyclopedia: an international work of refference on the constitution, doctrine, discipline and history of the Catholic Church, Vol. II. Herbermann, Charles George, et al. New York, Robert Appleton Company, 1907.

Davies, Oliver. O’Loughlin, Thomas. Celtic Spirituality. Mahwah, New Jersey, Paulist Press, 1999.

Doe, Norman. The legal framework of the Church of England: A critical study in a comparative context. Clarendon Press, Oxford, 2003.

Encyclopædia Britannica: or, A Dictionary of arts, sciences, and miscellaneous literature, Vol. XII, 4th ed. Millar, James. Edinburgh, Andrew Bell, 1820.

Encyclopædia Britannica: or, A Dictionary of arts, sciences, and miscellaneous literature; enlarged and improved, Vol. XX, 6th ed. Maclaren, Charles. Edinburgh, Archibald Constable & Company, 1823.

Fraser, Antonia. King Charles II. London, Weidenfeld & Nicolson, 1979.

Goldsmith, Oliver. The History of England, from the earliest period to the death of George II, Vol. III. London, T. Davies, 1771.

Hussey, Arthur. Notes on the churches in the counties of Kent, Sussex, and Surrey, mentioned in Domesday Book, and those of more recent date, including comparative list of the churches and some account of the sepulchral memorials and other antiquities. London, John Russell Smith, 1852.

Ives, Eric. Lady Jane Grey: A Tudor Mystery. Chichester, Wiley-Blackwell, 2009.


Jones, Robert C. Joseph of Arimathea: Biblical and legendary accounts. Acworth, Georgia, 1997.

Kaluza, Zénon. Hus, Jan. // Encyclopedia of Christian Theology, Vol. I (A-F). Lacoste, Jean-Yves. New York, Routledge, 2005.

Loach, Jennifer, et al. Edward VI (The English Monarch series). New Haven, Connecticut, Yale University Press, 1999.

Lodge, Edmund. The Genealogy of the existing British Peerage, with brief sketches of the family histories of the Nobility and with engravings of the arms. London, Saunders & Otley, 1832.

Marsh, Josiah. A popular life of George Fox: the first of the Quakers, compiled from his journal and other authentic sources; and interspersed with remarks upon the imperfect Reformation of the Anglican church, and the consequent spread of dissent. London, Charles Gilpin, 1847.

McLynn, Frank. The Jacobites. London, Routledge & Kegan Paul Ltd.,1985.

Medley, Dudley J. A Student’s manual of English constitutional history. 6th ed. Oxford, Basil Blackwell, 1925.

Murray, Thomas. The life of John Wycliffe. Edinburgh, John Boyd, 1829.

Neale, John E. Queen Elizabeth I: A Biography. London, Jonathan Cape, 1934.

Peters, Edward. Heresy and Authority in Medieval Europe. London, Scholar Press, 1980.

Rutledge, Edward. History of the Church of England: From the earliest periods to the pesent time, being principally an abridgement of grants. Middletown, Connecticut, E. & H. Clark, 1825.

Shotter, David. Romans and Britons in North-West England. Lancaster, Centre for North-West Regional Studies, 1993.

Smith, P.V. The Church handbook for members of the Anglican Communion. London, Wells Gardner, Darton & Co., 1907.

St. Gildas the Wise. On the ruin and conquest of Britain. // Six Old English chronicles, of which two are now first translated from the monkish Latin originals. Giles, John Allan. London, George Bell & Sons, 1891.


St. Gregory the Great. Epistle XXIX: To Bertha, Queen of the Angli. // Select library of Nicene and Post-Nicene Fathers of the Christian Church, Vol. XIII, 2nd series. Schaff, Philip. Wace, Henry. New York, The Christian Literature Company, 1898.

Starkey, David. Elizabeth: Woman, Monarch, Mission. // Elizabeth: The Exhibition at the National Maritime Museum. Doran, Susan. London, Chatto & Windus, 2003.

Stevens, Clifford. The one year book of saints. Huntington, Indiana, Our Sunday Visitor, 2002.

Stewart, Alan. The Cradle King: A life of James VI & I. London, Chatto & Windus, 2003.

Stewart, James. The Index or Abridgement of Acts of Parliament and Convention, from the first Parliament of King James I, holden on the 26 Maii, anno 1424, to fourth session of the fifth Parliament of Her Majesty Queen Anne, concluded 25 March 1707, before the Union of the Two Kingdoms of Scotland and England. Revised and completed with the Act ratifying and approving the Treaty of the Union of the Two Kingdoms, verbatim subjoined. Edinburgh, George Mosman, 1777.

Taylor, Edgar. The Book of Rights: or Constitutional Acts and Parliamentary Proceedings affecting civil and religious liberty in England, from Magna Charta to the present time; historically arranged with notes and observations. London, Arthur Taylor, 1833.

The Anglican Communion – booklet. St. Andrew’s House, London, 2008.

The Book of Common Prayer and Administration of the Sacraments and other rites and ceremonies of the Church, according to the use of the Protestant Episcopal Church in the United States of America, together with the Psalter or Psalms of David. Church Hymnal Corp., New York, 1979.

Thurston, Herbert. Bertha. // The Catholic Encyclopedia: an international work of refference on the constitution, doctrine, discipline and history of the Catholic Church, Vol. II. Herbermann, Charles George, et al. New York, Robert Appleton Company, 1907.


Thurston, Herbert. St. Alban. // The Catholic Encyclopedia: an international work of refference on the constitution, doctrine, discipline and history of the Catholic Church, Vol. I Herbermann, Charles George, et al. New York, Robert Appleton Company, 1907.

Venerable Bede. Ecclesiastical History of the English People. Book. // Bede’s Ecclesiastical history of England: A Revised translation with introduction, life and notes. Seller, A. M. London, George Bell & Sons, 1907.

Wilkinson, William F. The Articles of the Church of England, in English and Latin; with a short historical notice, scripture proof and the Latin of the original XLII articles. 2nd revised ed. London, John W. Parker, 1750.

Willich, Anthony F. M. The Domestic Encyclopaedia or, A Dictionary of facts and useful knowledge, Vol. I, 2nd ed. Cooper, Thomas. Philadelphia, Pennsylvania, Abraham Small, 1821.

Интернет:

http://en.wikipedia.org/wiki/Main_Page – Wikipedia, the free encyclopedia.

http://fwccworld.org/ – Friends World Committee for Consultation. Religious Society of Friends (Quakers).

http://www.anglicancommunion.org/ – Τhe Anglican Communion official website.

http://www.archbishopofcanterbury.org/ – The Archbishop of Canterbury home page.

http://www.bbc.co.uk/ – The British Broadcasting Corporation home page.

http://www.independent.co.uk/ – Official website of the newspaper Independent on Sunday.

http://www.localhistories.org/ – A World history encyclopedia by Tim Lambert.

http://www.royal.gov.uk/ – The official website of the British Monarchy.

1 О-в Великобритания се споменава в древногръцките и древноримски източници (Птоломей, Питей, Плиний Старши, Авиен) под името Алвион (Αλβιών), което означава бял. Названието се дължи вероятно на това, че първото нещо което гръко-римските мореплаватели видели, когато наближили острова, били белите скали край днешното пристанище Доувър (лат. Porte Dubris, англ. Dover) в Югоизточна Англия.


2 St. Gildas the Wise. On the ruin and conquest of Britain. Chap. VIIІ. // Six Old English chronicles, of which two are now first translated from the monkish Latin originals. Giles, J. A. London, 1891, p. 302.

3 Св. Димитрий, митрополит Ростовски. Жития на светиите – месец януари (4-ти ден: Събор на Седемдесетте апостоли). Света гора, Атон, 2001, с. 205.

4 Bж. Jones, R. C. Joseph of Arimathea: Biblical and legendary accounts. Acworth, Georgia, 1997, p. 12.

5 Shotter, D. Romans and Britons in North-West England. Lancaster, 1993, pp. 129–130.

6 Коев, Т. Англиканска църква. // Кратка богословска енциклопедия. София, 1993, с. 29.

7 За по-подробно житие на св. мчк. Албън вж. Thurston, Herbert. St. Alban. // The Catholic Encyclopedia, Vol. I. Herbermann, C. G., et al. New York, 1907, p. 587.

8 Bж. St. Gildas the Wise. Op. cit. Chap. XI-XII, p. 303–304.

9 Пелагий учeл, че всеки човек се ражда невинен и изпада в грях единствено поради нравствената си свобода; отричал наследствеността на Адамовия грях и преминаването на вината върху потомците му; учел, че спасението се добива само с човешки усилия, отричайки пълната ни зависимост от Бога. Учението му било осъдено на Третия Вселенски събор през 431 г. в Ефес, Византия (днeшна Турция).

10 Davies, O., O’Loughlin, T. Celtic Spirituality. Mahwah, New Jersey, 1999, pp. 20–21.

11 Lambert, Tim. A Brief History of Christianity in England.



следующая страница >>