litceysel.ru
добавить свой файл
1 2 3 4 5

Уилям Макдаугол – проникновен изследовател на човешката природа

Борис Минчев

(сп. Психология-журнал, бр. 2 (44) 2008, с. 2-6)

Уилям Макдаугол е една голяма, но недостатъчно призната фигура в историята на психологията. Всъщност той е представител на второто поколение психолози, което се бори за легитимирането на психологията като самостоятелна наука. Преди да представя авторските идеи на този учен, ще приведа негова кратка биография, която ще направи неговото научно творчество по-разбираемо.

Биографичен контест на научното дело на У. Макдаугол

Уилям Макдаугол е роден на 22 юни 1871 г. в градчето Чадъртън, Ланкашир, Северна Англия в семейството на среден бизнесмен. Детството му минало в една грижовна и стимулираща семейна среда. Макдаугъл споделя, че тъй като имал толерантен и обичлив баща, никога не приемал бащината роля, така както я дефинирал З. Фройд. По-късно семейството му се преместило в покрайнините на Манчестър, за да могат Уилям и другите деца от семейството да получат добри образование. Уилям имал репутацията на семеен вундеркинд и на него се възлагали най-много надежди за успех в обществото. Той получил солидно образование в частно училище, дори една година бил ученик във Ваймар, Германия. Едва на 15 години Уилям бил записан за студент в Манчестерския университет. Там изкарал четири години в изучаване на биология, геология, физиология. Общо взето бил най-добрият студент на своя випуск и с лекота спечели конкурс за стипендия за учене в Кембридж. Там той изкарал още четири години в естествено-научни занимания. Пак се оказал сред най-добрите на изпитите и спечелил стипендия да изучава медицина в Лондон. Там специализирал физиология на мускулните влакна в лабораторията на Чарлз Шерингтън. Искал да стане невролог, защото смятал, че тайните на човешката природа са заключени в мозъка. Бил разочарован от терапевтичните възможности на тогавашната неврология и се представял колко безпомощен би бил пред страданията на своите пациенти, ако започнел да практикува като лекар. Междувременно прочел „Принципи на психологията” на Уилям Джеймс, който го вдъхновил да стане психолог. По-късно У. Макдаугол споделя, че Джеймс бил неговия образец на голям психолог през целия му живот, затова приел като върховно признание поканата да заеме професорската длъжност на името на Уилям Джеймс в Харвард след Първата световна война.


Междувременно Уилям Макдаугол се запалил по културната антропология и участвал в експедиция до Индонезийския архипелаг, където събрал множество данни за езическите племена на остров Борнео, публикувани в 2 тома десетилетие по-късно. Изкушавал се да остане в полето на антропологията, но тя му се струвала твърде непредизвикателна в сравнение с психологията и това определило бъдещите му интереси и постижения в сферата на психологията. И така в края на ХІХ век вече Уилям Макдаугол се посветил на психологически изследвания. На 29 години се оженил за Ан Хикмор, с която преживял щастлив брак и отгледали 5 деца. В мемоарна студия години по-късно той споделя, че семейството му дало повече удоволствия и радости, отколкото академичната психология. За него интуитивната психология на личността, споделяна от жена му, се оказала по-поучителна от трудовете на повечето академични психолози!

В началото на века У. Макдаугол заемал хонорувани академични длъжности в Лондонския и Кембриджкия университет и водел експериментални практикуми по физиологична психология. В 1905 г. публикувал своята първа книга „Физиологична психология”, в която развил новата тогава идея, че психиката е емерджентно свойство на мозъчния субстрат, което има причинно действие върху тялото на своя носител. Макдаугол се противопоставил на идеята, че по нервните синапси се трансмитират стимули, а това според него били енергии и полета, имащи по-дифузни ефекти. Продължил да изследва реактивността на мускулните влакна, както и психофизиологията на цветното зрение. През 1908 г. издал втората си книга „Въведение в социалната психология”, която поставила 18 инстинкти в основата на човешката социалност. Всъщност книгата била писана не като университетски учебник, а като популярен текст и самият Макдаугол бил учуден, че през няколко десетилетия тя била използвана като учебник във водещи университети в англо-американския свят. Въпреки че той писал няколко други книги с интенцията да станат неговия „опус магнум” (голям труд), всъщност такъв се оказала неговата „Въведение в социалната психология” (претърпяла 23 издания до 1936 г.). Всъщност това е разбираемо, защото концепцията му за инстинкта като енергия и мотивация на социално поведение била напълно оригинална за неговото време. У Макдаугол инстинктите са вариативни, пластични, зависими от един широк перцептивен фактор и обрастват с емоционални компоненти. Завършващата част на инстинктите се схващала като доста отворена и позволяваща формулиране на вариативни цели. Макдаугол е предугадил основни белези на инстинктивното преживяване и поведение, както са развити по-късно в етологическата школа на Н. Тинберген и К. Лоренц. Например, Лоренц коментира, че връзката между инстинкт и емоция е коректно антиципирана от Макдаугол и изпреварила разбиранията от началото на ХХ век. И това е обяснимо, защото Макдаугол имал превъзходно биологическо образование и бил убеден, че психологията следва да се извежда от един еволюционно-биологичен контекст. Това пък е една съвсем модерна за нашето време теоретична ориентация, антиципирана точно преди един век от У. Макдаугъл.


Малко преди първата световна война У. Макдаугол бил поканен да стане преподавател по ментална философия в Оксфордския университет, което утвърдило академичния му авторитет. През Първата световна война У. Макдаугол участвал в британската армия като военен невролог и психиатър и практически наблюдавал психически дисоциативни разстройства в резултат на военни психотравми, нещо, което днес се нарича пост-травматичен стресов синдром. Наблюденията и записките от военно време му дали възможност да напише „Абнормна психология”, в която развил серия идеи, свързани с психически дисоциации на различни системни равнища и наблюдения над раздвояването на личността като механизъм на психологическа защита.

У. Макдаугол проявява висока академична продуктивност - написал 22 книги и 160 статии за близо 40 годишна академична дейност - които разглеждат широк кръг проблеми на общата психология. В 1920 г. бил поканен за професор в Харвард, Съдинените щати. Той приел поканата и до 1927 година преподавал в Харвард, а в последното десетилетие на живота си в Университета Дюк в Дърхам, Северна Каролина. В САЩ станал мишена на критика от медиите по повод на известни евгенетични и парапсихологически увлечения. Много била коментирана и дискусията му с Джон Уотсън, бащата на бихейвиоризма. Като цяло У. Макдаугол бил неудовлетворен, че не получил такова научно признание, каквото смятал, че заслужавал. Все пак двама големи изследователи – Реймънд Кетъл и Сирил Бърт – се обявили за негови ученици. В автобиографична студия към края на живота си Макдаугол разсъждавал, че може би в неговото писане се прокрадвала някаква арогантност на характера му (сега бихме я нарекли снобизъм), с която воювал цял живот, но не му позволила на направи читателите си свои приятели, както неговият кумир Уилям Джеймс. Починал на 28 ноември 1938 г. Почти до последния си ден Макдаугол работил върху книгата си „Загадката на живота” и успял да я завърши. Въпреки че формално го водят за американски психолог, У. Макдаугол бил типичен британски психолог по манталитет и изразил свой индивидуален стил на общопсихологическо мислене, който ще бъде обсъден в следващия раздел.

Авторски идеи на У. Макдаугол


У. Макдаугол споделя, че имал афинитет към непопулярни за своето време идеи. На първо място той се противопоставял на механистичния детерминизъм на психологическите теории в началото на ХХ век. Макдаугол споделял, че на биологичните науки и психология подхожда телеологичния детерминизъм, колкото и това да отдалечава психологията от физиката и химията. Живите организми са системи, стремящи се към цели, антиципиращи бъдещи събития и състояния. Той нарича своята система „хормична психология” („хорме” на старогръцки е „стремеж”), което означава „целеустремена психология”. Инстинктите са настроени към цели, които не са зададени в устройството на инстинкта. Инстинктът се характеризира с редица универсални белези: вроденост; общност за всички представители на даден биологичен вид; устойчиво проявление през жизнения цикъл на индивидите; включва специфична избирателност на възприятието и вниманието; всеки инстинкт генерира специфична емоционална възбуда; отключва импулс за действие по специфичен начин; проявява тенденция към особен завършък на поведението.

Макдаугол обсъжда съвкупност от инстинкти, всеки съчетан със специфична базова емоция. Така инстинктът за бягство поражда страх, инстинктът за отблъскване – отвращение; любопитството поражда учудване, инстинктът за борба – гняв, родителският инстинкт – нежност и пр. И така инстинктите стоят в основата на група базисни емоции, чието комбиниране и диференциация, както и насочване към специфични предмети, предизвикват сложни вторични афективни феномени, наречени от Макдаугол „сантименти” (това в голяма степен съответства на славянската дума „чувства”). В социо-културния живот инстинктите биват водени от „сантиментите” – емоционални комплекси, които определени най-вече от специален обект, към който са устремени. Така в сантиментите водещи стават не удоволствените, а телеологичните детерминанти. Сантиментите са продукт на социализацията, надстрояват се над инстинктивното поведение и го модифицират по социално-адаптивен начин. Докато инстинктите са фиксирани по брой, сантиментите, които ги съсредоточават върху целеви обекти, са принципно неограничени. Сантиментите са собствените функционални единици на човешката психика. Сантиментите за разлика от навиците са изключително гъвкави и имат отворена структура, която води до тяхната диференциация и усложняване през значителна част от онтогенезата. Сантиментите придобиват йерархична организация и така образуват индивидуална структура на характера и личността. Върховният сантимент на самоуважение (self-regard) образува ядрото на характера. Сантиментите могат да се организират като суб-системи, които Макдаугол нарича „монади”. При нарушаване на йерархичните връзки монадите могат да се дисоциират като отделни личности и да доведат до феномена „множествена личност”. От друга страна отделната личност може да се идентифицира с други личности и надличностни цялости като „род”, „професия”, „раса” „нация” и пр. Тези феномени съставляват според Макдаугол „груповия ум”. За последните феномени Макдаугол написва книгата „Груповият ум” (1920). по-късно той преценява, че терминът в заглавието е несполучлив и предизвикал редица недоразумения у читателите. Там той развива редица евгенетични идеи във връзка с констатираното от него влошаване на моралните, интелектуалните и социални качества у потомците на бедните, както и на някои раси, за родителството като привилегия, а не като естествено право и т. н. Тези идеи вървяли против мейнстрийма на американското социално мислене и му навлекли жестоки критики. Цялата кариера на У. Макдаугъл била белязана от неконформизъм и интелектуална честност, което впрочем било отбелязано и от негови идейни противници, например, Е. Толман. За неконформизма на Макдаугол свидетелства и серията експерименти, симулиращи ламаркиански тип еволюция у мишки. От гледна точка на дарвинистката парадигма експериментите бил нонсънси (защото предполагат, че индивидуално придобити характеристики могат да се предават директно на следващите поколения). По-късно било установено, че в провеждането му били допуснати систематични грешки, за които били отговорни асистентите на Даугол, а не той самият. Но ако силно вярваш в някаква идея, увеличаваш вероятността да се заблудиш в нейна подкрепа, както станало ясно след изследванията на Рознау и Розентал.

Обща оценка на научното дело на У. Макдаугъл


За разлика от повечето изтъкнати теоретици на психологията, които посочвали когнитивните компоненти на преживяванията като водещи в психическата детерминация, У. Макдаугол приемал емоцията за движеща сила на преживяването. Той настоявал, че афективните компоненти на преживяването оказват енергетизиращи и мотивиращи въздействия върху поведението, управляват избирателността на вниманието и поддържат посоката, опредметяването и резултатите на преживяванията. Това произтичало от убедеността на У. Макдаугол, че менталните феномени имат каузален ефект върху телесните функции на индивида.

Концепцията на Макдаугол за сантиментите полага последните като афективно-предметни комплекси, обединяващи действието на афективното и когнитивното начала на психиката. У. Макдаугол е сред първите изследователи, които допускат когнитивно-афективни синтези. За нашето време това е традиционна обяснителна схема, но за началото на миналия век такова допускане е било иновация.

По отношение на инстинктите У. Макдаугол предполага, че перцептивните компоненти са най-лабилната част от веригата на инстинктивни актове. Възприятието в структурата на инстинкта е източник на адаптивност и вариации. В по-късни изследвания Макдаугол се колебаел доколко е уместно позоваването на цялостни инстинкти и ги замествал с вродени „склонности” и „тенденции”, които създават напрежение и посока, но са в неведение за по-нататъшните ефекти от своето действие в човешкия живот. У човека се задава устойчива структура на целите и постиженията чрез характера, който на свой ред е стабилна йерархия от сантименти. Разнообразието и неповторимостта на характерите на хората и групите се коренят според Макдаугол във вариативността на вродените склонности на индивидите.

Въпреки че черпел аргументи от множество обособени области на изследване – еволюционна биология и физиология; неврология, културна антропология, морална философия, сравнителна психология, парапсихология и т.н. може да се каже, че по призвание и приноси, У. Макдаугол бил общ психолог – изследовател, насочен към създаване на мащабна психологическа теория на психичната реалност. В това отношение той е родствен на психолози от ранга на Уилям Джеймс, Уилям Штерн, Лев Виготски, Сергей Л. Рубинщейн. Това е трудна и щекотлива област – емпиричните изследователи те мислят за философ, а философите те мислят за емпирик, който се упражнява в метафизически размишления за душата. В такава ситуация се е чувствал У. Макдаугъл. Езикът му бил донякъде демодиран и за неговото време – говорел е за душа, виталност, анимизъм, телеологизъм, монади и пр. в момент, когато предпочитаната терминология била съвсем друга. Всъщност анализът на приемането на трудовете на обсъждания психолог показва колко важно е да избереш приемлива риторика, чрез която да представиш идеите си. У. Макдаугол пропуснал да направи това и не е получил научното признание, което по същество заслужава.


Но демодираният език не му е попречил да бъде принципно новатор и да предугади идеи на физиологията на активността на Н. Бернщейн, на етологията на К. Лоренц, на социобиологията на Е. Уилсън, диференциалната психология и поведенческата генетика. Централният замисъл на теорията на У. Макдаугол е бил да проясни поне малко загадката на човешката природа. Той е бил уверен, че има инвариантни проявления на човека отвъд времето и културата, които са програмирани от нашето еволюционно наследство – инстинктите. Само човек с огромна научна култура, отчетлива амбиция и интелектуална смелост може да направи подобен интелектуален проект достатъчно убедителен и надживяващ модите на времето. Именно такъв изследовател е бил Уилям Макдаугол.

(1871-1938)

Уилям МакДаугол



<< предыдущая страница   следующая страница >>