litceysel.ru
добавить свой файл
1 ... 2 3 4 5

Чарлз Спирман и дебатът за интелигентността

Борис Минчев

(сп. Психология-журнал, бр. 4 (46) 2008, с. 2-7)

Чарлз Едуард Спирман (1863-1945) е една от най-обсъжданите фигури в световната психология. Преживял е дълъг и продуктивен живот, получил е всички престижни отличия, същевременно е и низвегван от конкуренти и зложелатели в психологическата общност. Негови искрени почитатели са били Дж. П. Гилфърд, Ан Анастази, Ед. Торнайк, Х. Айзенк, Ф. Вернон, А. Дженсен. Срещнал е неодобрителните оценки на А. Бине, Л. Търман, Л. Търстоун, Р. Стърнберг и други известни психолози. Има и свои признати ученици – Р. Кетъл, Д. Векслер, С. Бърт, Дж. Рейвън. Противопоставянето в оценките на такива имена в световната психология показва, че Спирман е изявен учен с впечатляващо, макар и противоречиво, научно дело. Животът и постиженията му имат непосредствено историко-културен и биографичен контекст, които си струва да се покажат.

Жизнен път и научно дело на Чарлз Спирман

Чарлз Спирман е роден в Лондон през 1863 г. в състоятелно семейство и имал възможности за блестящо образование. На 20 годишна възраст решил да стане офицер в британската армия, защото решил, че така ще има повече време за четене и за философски занимания, към които имал афинитет! Всъщност присъствието му в кавалерийски корпус в Бирма и Индия било твърде дълго – цели 15 години, до 1897 г., когато напуснал армията, за да получи формално образование. Отишъл да учи в Лайпциг при Вилхелм Вундт, но скоро се наложило да прекъсне учението, защото бил мобилизиран за участие в Бурската война в Южна Африка. Там се запознал с бъдещата си съпруга Фани Аикман, с която в 1901 г. създали семейство и впоследствие им се родили 5 деца – четири момичета и едно момче. След войната в началото на ХХ век се върнал в Германия – освен в Лайпциг, учил във Вюрцбург при О. Кюлпе, и в Гьотинген при Г. Мюлер – безспорни авторитети в немската психология. През 1906 г. защитава докторат при В. Вундт и се връща в Англия с препоръчително писмо от своя научен ръководител, което му открило пътя за научна кариера.


През 1907 г. Ч. Спирман бил препоръчан от Уйлям Макдаугол да заеме овакантеното от него място в Лондонския университет. В тази връзка си струва да се отбележи, че в традиционната университетска система титулярът на солиден лекционен курс имал правото да посочи своя заместник при напускане или пенсиониране и било въпрос на колегиалност препоръката му да бъде зачетена. Изобщо системата на персонални препоръки в академичната кариера била много по-ефикасна, отколкото днес. И така Макдаугол лансирал Спирман в голямата психология. За това имало значение, че Спирман учил в Германия, която била Меката на световната психология, а също имал и препоръките на големи немски учени също повлияло. Спирман е един от малкото случаи на късно психологическо образование и на закъсняла кариера, но оттук нататък нещата с академичното му израстване се развили бързо. На 44 години бил доцент по експериментална психология (в задълженията му влизал практикум по експериментална психофизиология), а на 48 години вече бил професор по философия на духа и логика в Лондонския университет.

Последното звание се нуждае от коментар. До средата на 20-те години на ХХ век психологията в британските университети била назовавана „ментална философия”, т.е. психологията се разглеждала като разновидност на философията. Едва около 30-те години в университетите на Великобритания запознали да се разкриват катедри и длъжности директно по психология. Така Спирман бил произведен формално „професор по психология” в Лондонския университет чак през 1928 г. и всичко това на фона на това, че Лондонският университет дълги години бил най-подкрепящата психологията институция в британската академична система! Впрочем такъв академичен статус имала психологията през първата третина на ХХ век и в другите европейски страни, включително Германия. Само американските университети разкривали директно факултети, катедри и департаменти по психология още от 80-те години на ХІХ век!

Вярно е, че кариерата на Ч. Спирман като психолог закъсняла, но след това се разгърнала бързо и категорично. За това допринесли, струва ми се, две обстоятелства: Спирман бил образцов кадрови офицер и като такъв бил свикнал на дисциплина, отчетност и продуктивност. Излиза, че качества, които помагат в армията, са много полезни да станеш и голям учен! Тук се проявява действието и на още едно неписано правило, че когато те бива за едно нещо, те бива и за много други неща. Второто обстоятелство се кореняло в духа на британските университети – за разлика от американските и европейските – в тях се ценяла много повече оригиналността на идеите и самобитността на характера, отколкото редовната академична продуктивност. Множество преподаватели били толерирани и издигани в британски университети просто защото били ярки и силни индивидуалности (най-впечатляващият случай в тази връзка е академичната кариера на Л. Витгенщайн!).


Дотук коментирахме динамиката на академичната кариера на Спирман. Но той вече бил известен и коментиран в полярни мнения още с публикацията в Американското списание по психология през 1904 г. на две статии, свързани с обективното измерване на интелигентността. Спирман не бил взел още диплома за доктор и вече имал заявка за силна концепция в публичното пространство. На много от тогавашните психолози идеята за обективно измерване на интелигентността чрез статистически процедури силно допаднала, но теорията за g-фактора на интелигентността разгневила много мислители с демократични и еклектични нагласи, поради скрития елитаризъм на концепта за обща интелигентност. Спирман бил обсъждан позитивно и негативно без да е изтъркал праговете на някоя академична институция. Какво начало на академична кариера! В много отношения научната биография на Спирман заслужава специален анализ от науковедска гледна точка. Научният смисъл на най-важната концепция на Спирман, свързана с интелигентността, ще бъде анализирана по-нататък, тук продължаваме с биографичните факти от живота на Чарлз Спирман.

Дългите години в Лондонския университет преминават за Ч. Спирман в широко-обхватна изследователска дейност – той разширява приложението на открития от него факторен анализ към различни психологични черти и способности – динамика, ритъм и персеверации на поведенческата активност, темпераментиви черти, перцептивни и двигателни задачи. По тези теми са изпълнени голям брой докторски дисертации под ръководството на Спирман. Резултатите от тях са обобщени в първите две книги на Спирман – „Природа на интелигентността и принципи на познанието” (1923) и „Способностите на човека” (1927). Прави впечатление, че Спирман публикува цялостни научни монография чак на 60 годишна възраст и то като равносметка на една мащабна изследователска програма. През 1925 г. Ч. Спирман, заедно с няколко сътрудници (най-вече със Сирил Бърт) създава първия тест за мащабна селекция по интелигентност в британските училища и слага началото на знаменитата тестова процедура 11+, която почти четиридесет години повлияла съдбите на милиони деца и станала най-спорната образователна практика през ХХ век.


През 1931 г. Ч. Спирман излязъл в пенсия, но това не сложило край на академичната му кариера. Четири пъти посетил САЩ като гост професор и участвал в изследователската програма „Комитет по унитарните черти”, която изследвала различни факторно-аналитични техники, за известно време преподавал и в Университета на Кайро. От 1935 г. нататък бил главен редактор на новото списание „Характер и личност”. Продължавал да ръководи и вдъхновява млади психолози – Реймънд Кетъл, Дейвид Векслер, Джон Рейвън и др. Спирман бил убеден и аргументирал, че е възможно да се създадат тестове за интелигентност без културни и образователни деформации (на англ. Biases). Така вдъхновил създаването на двата може би най-добри тестове за интелигентност – Прогресивните матрици на Дж. Рейвън и „Свободния от културни влияния тест за интелигентност” на Р. Кетъл.

През пенсионните си години Ч. Спирман реализирал и друг свой лелеян замисъл – реинтерпретация на историята на психологията. В тази връзка той написал „Психологията през вековете” (1937), в която се опитал да покаже големите според него достойнства на схоластичната ментална философия на средните векове. Спирман я хвалил за цялостната визия за човека, която равнопоставяла мисълта, чувството и волята в човешкото психическо устройство, за особения смисъл на изява на човека като индивидуалност и пр. Това били визии, подценени от психологията на ХVІІ и ХVІІІ в., която раздула ролята на познавателните процеси в психическата дейност. За себе си Спирман казвал, че в известен смисъл бил „неосхоласт”.

Като човек Спирман бил много отзивчив и общителен. Поддържал редовна и пространна кореспонденция с много голям брой колеги, ученици, почитатели, близки и др. Опитвал се да вдъхне увереност в собствените сили на всеки млад изследовател, с който се срещал и винаги бил готов да предложи конкретен замисъл за емпирична работа. Същевременно нерядко бил рязък в оценките, понякога може би надменен, особено в научни дискусии. Негови колеги се шегували, че и в научните дискусии атакувал като кавалерийски офицер!


Спирман получил множество научни отличия – британски, немски, американски, най-голямото от които е избирането му за член на Британското кралско дружество през 1924 г. Като цяло преживял един щастлив и наситен на позитивни събития живот, макар че преживял и голямо нещастие – единственият му син загинал през Втората световна война.

Спирман смятал за свое най-голямо научно постижение формулирането на 8 основни закона на психологията, формулирани в първата му книга от 1923 г., които той смятал за аналогични по важност на законите на Нютон. Това, с което Спирман останал трайно в историята на психологията, са факторният анализ и двуфакторната теория за интелигентността. Те ще бъдат разгледани в следващото изложение.

Спирман за факторния анализ и човешката интелигентност

Както се вижда от казаното дотук, Спирман имал многостранни интереси и изследвания. Още в младежките си години той бил повлиян от изследванията на Френсис Галтън върху човешките различия и специално върху вродеността на гениалните способности. Собствените изследвания на Спирман били подготвени от дълги години размишления в контекста на Галтъновите идени. Так се стигнало до възникването на главните му постижения - факторния анализ и двуфакторната теория на интелигентността. Те са изложени в две статии от 1904 г. в Американското списание по психология. Едната предлагала Спирмановия коефициент на корелация според рангове, а другата развивала теорията за т. нар. g-фактора и s-фактора на интелигентността. Всъщност теорията се базирала върху две емпирични изследвания върху изпълнения на сензорни тестове и интелектуални измервания на деца – в едната извадка били изследвани 24 деца от селско училище с три процедури за диференциация на слухови, кожни и обонятелни усещания, и също оценки на интелигентността чрез оценки на учител и двамата най-големи ученици за всички останали. За всички измервания били изчислени корелации върху ранговите стойности вътре в теста и между тестовете. Подобно изследване Спирман провел с 22 деца от подготвителен клас на граматическо училище. Като интелектуални измерители били взети 5 оценки по учебни предмети – класически езици, математика, музика и пр. Децата изпълнили и 2 теста за сензорно различаване (измерване на различителните прагове на усещания). В двете изследвания се получила идентична структура на корелациите – всички били положителни и ранговете на корелациите, т. е. йерархията им, съвпадали. Спирман въвел и тетрадна матрица на корелация между тестовете, което била първото приложение на факторен анализ. Така Спирман интерпретирал резултатите като обусловени предимно от един фактор, който той обозначил като g-фактор и идентифицирал множество конкретни вариации за всеки от тестовете, които се съгласували с въвеждането на специфичен фактор за всеки от тестовете. Получените резултати според Спирман били проявление на реален психологически процес, а не били математическа абстракция, както допуснали по-късно неговите опоненти в дискусии за природата на интелигентността.


Спирман имал философски интереси и това го изкушило да разсъждава пространно върху универсалността на проявлението на g-фактора. Той предположил, че всички човешки изпълнения са съвместен продукт на действието на двата фактора. Абсолютно всички дейности на човека са наситени с определена степен с g-фактора. Тъй като g прониква във всяка психическа активност, това според Спирман дава възможност за предсказание на равнището на изпълнение от едни задачи на други, ако имат сходна наситеност с g-фактора. От друга страна задачи, наситени с s-фактора, не позволявали широки предсказания за други задачи, но равнището му се променяло благоприятно с обучението.

Спирман настоявал, че общият фактор на интелигентността не съвпада с паметта, вербалната дейност, физически способности и пр. Общият фактор на интелигентността бил наследствено обусловен и не подлежал на промяна в процеса на обучение по логиката на Спирман. Всъщност предположението на Спирман за общ фактор на интелигентността противоречи на здравия смисъл, който е склонен да приеме, че интелигентността е сума от интелектуални способности, а не една способност, или надареност. Така впрочем мислели Бине и Симон, авторите на първия тест за интелигентност.

В книгата си от 1923 г. Спирман отъждествил g-фактора с равнището на ментална енергия, която мозъкът произвежда в своето функциониране. Тази енергия е насочена към откриването на патерни от отношения в различни задачи и между задачите. Интелигентността води до откриването и преноса на структури от взаимоотношения, които субектът с висока обща интелигентност преживява като непосредствена реалност.

Спирман има трайни приноси и в теорията на тестовете. Той пръв разграничава наблюдавани и истински тестови стойности, надеждност и валидност на тестовите резултати и извлича съответните формули и процедури за тяхното измерване.

Около първоначалния анонс на двуфакторната теория на Спирман през 1904 г. има изследване, което има науковедска стойност – как се приемат и проверяват научни идеи. Канадският историк на психологията Реймънд Фенчър преизчислил корелациите в таблиците на Титченер, приведени в оригиналната статия, като използвал суровите данни, дадени в приложение към същата статия и открил множество грешни изчисления на Спирман.2 Но грешките нямали определена посока и дори занижавали истинските корелации. Фенчър обяснява това с предположението, че изглежда Спирман дал на някой друг да му изчислява данните и ги приел на доверие. Най-вероятно това да е бил някакъв ученик или студент, защото Спирман отбелязал в своята статия, че изчисленията са прости и могат да се извършат от един ученик. Фенчър прави извода, че и научната общност рядко реанализира емпиричните данни на известни учени, дори когато данните са достъпни и се предоверява на техния автор. Казаното за този случай не хвърля съмнения върху научната честност на Спирман, а само илюстрира, че съществува феномена „предоверяване на авторитети”.

Полемиката около g-фактора в световната психология


Статиите на Спирман от 1904 г. не предизвикали непосредствен отклик, защото тестът за интелигентността на Бине и Симон предизвикал ажиотаж за десетина години. Но постепенно теорията на Спирман станала най-обсъжданата тема в американската и европейската психология между двете световни войни. Полемиката била не само научна, но и етическа и политическа, защото интелигентността е най-престижното човешко качество и идеите за неговия произход придобиват социално-политически измерения. Във Великобритания 40 години се водила дискусия за селектиране на децата за общо или техническо образование според общата им интелигентност. Националната тестова процедура, инспирирана от изследванията на Спирман, била отменена чак в средата на 60-те години на ХХ век. Първото голямо потвърждение на g-фактора били изследванията на Карл Лешли върху връзката между отстранената мозъчна маса у мишки и равнището на изпълнение на задачи за животински интелект. Лешли ги интерпретирал в руслото на идеите на Спирман. Постепенно били въведени множество тестове интелигентност (повече от 100!). Техните факторни обработки неизменно показвали общ фактор, който обяснявал около 40% от вариативността на тестовите данни. Същевременно били показани силни корелации между общия фактор на интелигентността и размера на черепа, амплитудата на провокираните потенциали на мозъка, бързината на простите реакции, на тестовите резултати на близнаци, расовата принадлежност и др. Особено остра полемика се разразила по отношение на различията в тестовите резултати по интелигентност между черни и бели изследвани лица в САЩ. Стигнало се до инсинуации, обиди, дори и побой над учени!

Някои учени възразявали срещу „овеществяването” (научният термин е „реификация”) на g-фактора. За тях това е широк статистически фактор, просто показващ участието на сходни процеси в различни когнитивни процеси. Така мислел, например, един от класиците на психометрията – Л. Л. Търстоун, който предположил 7 първични фактори на интелигентността, дори се заел да ги измерва със специално конструирани тестове за „първични” умствени способности. Днешният вариант на теорията на Търстоун се защитава от Хауърд Гарднър като теория за множествената интелигентност (8 вида). Друг изследовател на интелигентността – Робърт Стърнбърг обособява т. нар. „практическа интелигентност”, която се различава коренно от умозрителната, учебно ориентирана интелигентност, визирана в g-фактора. Теорията на Спирман има и своите отявлени привърженици, сред които се открояват Ханс Айзенк, Артър Дженсен и Робърт Пломин. Вече започват изследвания за идентифициране на g-фактора чрез най-мощния метод за анализ на мозъчната дейност – сканиране чрез модификации на ядрено магнитния резонанс – позитронна томография и пр.

Оценка на идеите и приносите на Ч. Спирман


Има психолози, които величаят Спирман. В статия, написана по повод смъртта му, Реймънд Кетъл го нарича най-големият мислител след Декарт! Твърди също, че Спирман проявил „титанична креативност”. Ян Стреляу, един от големите европейски психолози определя Спирмановата теория за интелигентността за едно от три или четирите най-големи постижения на психологията през ХХ век. Артър Дженсен характеризира като „най-големия британски психолог”. Трудно е да се съгласим чак с такива суперлативи, но Спирман попада безусловно в моя списък на „гросмайсторите” в психологията, защото е създал голяма теория, изобретил мощен метод, намерил креативни ученици и последователи. Успял е също да повлияе на социалната и образователна практика. Каква по-добра реализация от това?



<< предыдущая страница   следующая страница >>