litceysel.ru
добавить свой файл
1 2 ... 63 64
Сенки над Даная





Пурпурна есен – I част


* * * * *

Глава на Lannis


Ланис гледаше книгите пред себе си и слушаше гласовете на двамата мъже, но думите сякаш не можеха да достигнат до нея. При все това усещаше нещо познато в гласа на Капитан Тор. Не беше сигурна, че разбира напълно, защо Джони я бе помолил да остане, но ако бе очаквал да внимава в разговора, който се водеше на няколко метра от нея, май не бе улучил момента.

Полека около нея започна да се разлива аромат на мед и ябълки... на вино... на разцъфнали цветя... ароматът на Земя нахлуваше плавно, но уверено в мислите й. В началото я накара да се усмихне – беше толкова приятно и омайващо. “Май пак ме привикват”, помисли си девойката. “Но не и този път – този път не ми се занимава с това. Нямам време и за теб.” Главата й се замайваше все повече. Светът около нея се превръщаше в неясна мъгла от цветове и аромати. Внезапно усети камъните, вградени във величествения замък, мрамора, подземията... Земя я теглеше все по-силно. Светлината плавно угасна и тя се почувства сякаш потъва дълбоко под земята. Нежната прегръдка на пръстта започна да я задушава и тя не можеше да си поеме дъх. Дробовете й неистово крещаха за въздух. Всичко стана черно и миг преди да загуби съзнание, сякаш чу бурната песен на морето някъде далеч...

Когато дойде на себе си видя насреща разтревожените очи на Джони. Беше седнал на земята до нея и я бе прегърнал.

– Ланис.. – достигна гласът му до нея. Светлината на деня се изля през очите й и прогони мрака, която се бе опитал да я задуши. – Ланис, какво стана?

Отдръпна се несигурно от него и се опита да стане, но устил слабостта й, той веднага я придърпа към себе си .

– Стой мирна, не искам да припадаш отново – сгълча я той.

– Какво се случи? – попита Ланис. Успокои се като чусобствения си глас. Имаше ужасното усещане, че част от нея все още е погребана жива под пръстта.


– Ти ми кажи. Тъкмо започнахме да говорим с капитана и изведнъж усетих как силата на Земя се разля наоколо – имам предвид, няма как да е било нещо друго. И след това усетих как се съсредоточи около теб и ти изведнъж се загуби.

– Капитан Тор? – попита Ланис.

– Не усети нищо. Наложи се да прекратя набързо срещата, с извинението, че имам неотложна среща с Нейно Величество и му казах, че очаквам подробен доклад от него. Това не беше никак хубаво... – смръщи вежди замислено. – За момент помислих, че си мъртва.

Тя се усмихна.

– Не още. Но... Джони, нещо в гласа на капитана ми направи впечатление. Говореше някак особено... Начинът, по който изговаряше думите... Напомни ми за Винс.

Джони притвори леко очи и се замисли.

– Капитанът е от Неа... може би и твоят Винс е оттам.

– Не е мой – сряза го Ланис. Изправи се и за момент светът отново се разлюля пред очите й. Джони се изправи с лекота до нея и я погледна тревожно.

– Сигурна ли си, че си добре? Какво беше това, наистина?

– Не знам. Но ще разбера. – повдигна се леко на пръсти и целуна Джони. – Радвам се, че те е грижа за мен. – засмя се тя и излезе от библиотеката.

* * *

Нощта обгръщаше величествената постройка на храма, която от своя страна изливаше топла светлина през отворените си двери. Лунел се появи на прага, но не пожела да пристъпи вътре. Отдръпна се назад в сенките на големите кестенови дървета наоколо и седна на меката трева. Не след дълго от светлината изплува силуетът на Първосвещеника. Дори не се огледа наоколо, за да я потърси. Запъти се право към сенките, в които се бе притаила и се разположи непринудено на земята срещу нея. Няколко лунни лъча пробиваха короната на дървото и се плъзгаха игриво около момичето.

– Мислиш ли, че това може да ти помогне, Лунел? – попита Джоррам. Протегна ръка към един лъч и сякаш се опита да го погали.

– Какво искаш, Първосвещенико? – попита хладно Лунел, като следеше движението на ръката му. Лунният лъч сякаш оживя, уви се като змийче около китката му и се затегна. Джоррам се засмя, тръсна рязко ръка и сребристото въже се разпиля в нежно сияеща мъгла.


– Не сме си говорили от известно време, Лунел, а май има какво да ми казваш. Затова те... повиках.

– Беше грубо.

– Нима? Мисля, че бях направо нежен. – опря ръце в коленете си и се приведе леко към нея. – Искам да знам всичко, което се случи, откакто се видяхме за последно.

– А аз не съм в настроение за разказване – ядоса се изведнъж Лунел. Кожата й просия и лунните лъчи плъзнаха към нея. – Това днес беше ...

– ... само един малък намек, че мога и да не съм толкова мил, ако се наложи – студено допълни той. Тъмните му очи се спряха на намусеното й лице. – Нямам време за игри, Лунел.

Девойката сведе поглед към земята и започна замислено да скубе зелените връхчета на тревата.

– Много неща се случиха. Какво точно искаш да знаеш?

– Беше отвлечена. Освен това забелязвам известно раздвижване на селенити около теб.

Ръката й спря да се движи.

– А ти откъде знаеш.

– Имам си начини. А и нима мислиш, че може да се скриеш от мен в земята?

– Амиии... – започна след малко тя, – отвлякоха ме, пуснаха ме. – поколеба се отново. – А ти можеше да ми помогнеш – каза накрая рязко момичето.

– Не ми е работа непрекъснато да те измъквам от разни землянки. – засмя се той. – А селенитите?

– Амиии.. Данил. Появи се и каза, че ще ме обучава. Виждали сме се някоко пъти, но ти вероятно знаеш това. Трябваше да се видим и тази вечер, но ... ти беше някак доста убедителен.

Тя се усмихна леко раздразнено. Искаше й се да види Данил, но сблъсъкът със земната сила през деня я бе уплашил. Погледна към замисленото лице на Джоррам, който не сваляше поглед от нея.

– А твоят любим селенит? – каза той след малко.

– Моля? – стресна се леко Лунел.

– Този, който те замъкна първия път. Какво иска той от теб?

Тя го изгледа втренчено.

– Не е твоя работа.

Джоррам се засмя.

– Хайде сега, Лунел, защо този тон? Нали сме приятели?

Тя вдигна объркано поглед към него. Лека полека смущението напусна бляскавите й черни зеници. Усмихна се, но от нея се излъчваше само хлад и отчужденост.

– Разбира се – каза тихо тя. – Но това не променя факта, че Америл не те касае.

Тишината ги обгърна. Лунел изглеждаше сякаш е забравила за присъствието му. Загърната в нежното си сияние и с почти детински невинното си изражение изглеждаше уязвима и това накара Джоррам да се усмихне.

– Джонатан овладява камъка. – каза сякаш между другото Първосвещеникът. – Днес дори ми се опълчи. Впечатлен съм, Лунел, привлякла си най-верния човек на Анара Данайска. Е, не мога да не отбележа, че това ме радва. Което не може да се каже за връзката ти със селенитите. Наистина ми се ще да поогранчиш контактите си с тях.

– Ще ти се? – унесеният й поглед се взираше покрай него към отворените врати на храма и струящата през тях златиста светлина. – Защо направо не ми заповядаш?

– Защото ти няма да се подчиниш – усмихна се Джоррам. “Мога да те пречупя, Ланис, но каква полза от това?”, помисли си той. “Това, което си, те е опазило до момента. Нима мога да съкруша този неясен и крехък баланс в хаоса? И дали ти изобщо си даваш сметка, къде е силата ти?”.

– Върви, Лунел... и се пази... Камъните стават все по-силни. Скоро ще трябва да потърсиш Окото на луната.

– Странно, и Джони каза същото тази сутрин. – каза тя и се изправи.

– Е, хубаво е, че с Кейдж може да бъдем и на едно мнение.

Лунел се извърна и погледна надолу към Джоррам.

– Не зная какво ново да ти кажа за селените, Първосвещенико – каза изведнъж сякаш извинително тя. – Данил ме предупреди, че не трябва да им имам доверие. Както и на самият него. От собствен опит знам, че на такова предупреждение може да се вярва. Затова го и харесвам. Но не ме разпитвай за Америл. – лунните лъчи се завихриха. Тя се усмихна мило на Джоррам. – До следващия път. – каза Лунел и изчезна.


* * *

– Посланник Корл е доста настойчив да ме види. – каза Анара докато Джони сядаше на креслото срещу нея. Утринните лъчи на слънцето осветяваха кабинета на кралицата, а заедно с тях през отворения прозорец нахлуваше хладният полъх на вятъра. – Става дума за... Ланис. – продължи Анара.

– Какво за нея? – попита внимателно Джони.

– Мориан настоява да получи Ланис. – каза бавно кралицата. – Съвсем официално. Има въпроси и за Тотенкранц, но за него ще успея да се разбера с посланника. В крайна сметка той сам избяга. А е и виновен за смъртта на един от моите офицери. Но с Ланис положението е различно.

Тя се облегна назад в креслото си и леко смръщи вежди.

– Както знаеш, нямаме никакви споразумения със Селения, които да ни задължават да им пращаме избягали престъпници. Селения не може да ни поставя условия. Но пък нашите отношения досега винаги са били спокойни и добронамерени. Предвид думите на Ланис, а и разказът ти за разговора ти с Тотенкранц, мисля че това надали ще остане така. Поставянето на изисквания е нагло, но пък това вероятно е преднамерено. Изглежда ми илюзия да удържа отношенията със Селения, ако те нямат желание за това, но поне не искам да им давам повод с Ланис. Тя трябва да си върви. – каза накрая Анара.

Джони замислено поглади облегалката на креслото.

– Има ли нещо друго? – попита той след малко.

– Да, – заяви Анара. – Но може да почака. Получи ли доклада от Капитан Тор?

– Да, – отвърна Джони. – Освен това съм се погрижил и да започнат работа по прочистването на руините и възстановяването на Арсис.

Гледаше втренчено кралицата и се мъчеше да надзърне отвъд сериозните зелени очи и да разчете мислите й. Усещаше, че крие нещо от него, че се колебае и му се искаше да й помогне. Приведе се леко напред.

– Какво има, Ана?

Вместо да се усмихне, както очакваше, лицето й сякаш стана още по-сериозно.

– Кейдж, докъде ще стигне верността ти към твоята кралица? – попита го тя внезапно. Официалният й тон го стресна.


– Нима съм Ви дал основание да се съмнявате в мен, Ваше Величество?

– Не, – усмихна се най-после тя. – Но ще се наложи да я поставя за пореден път на изпитание.

Той я изчака да продължи. Анара се изправи от мястото си и прикри обзелото я смущение зад кралска сериозност

– Преди време ми каза, че искаш да се оттеглиш и да създадеш свое семейство. Събитията се стекоха така, че това се оказа невъзможно. Ти остана, за което съм ти благодарна. Но сега искам още. – обърна се към него и зелените й очи се впиха в лицето му. – Искам да се ожениш за мен.

Той не трепна, не каза нищо и Анара побърза да продължи.

– Причините за това мое желание мисля, че са ти ясни.

– Така е, – бавно каза той. – Един престолонаследник не е достатъчен на Даная. Но мислех, че плановете ви са насочени към Озикс.

– Така е, – съгласи се тя, – но в момента ситуацията е такава, че не мога да направя това. Докато ти...

– Докато аз съм удобната резерва – усмихна се мрачно той.

– Естествено ти можеш – започна неуверено Анара, но смехът му я спря.

– .. какво, да откажа? – попита иронично той. – Знаеш прекрасно, че няма да го направя. И не само заради лоялноста ми към Данайската корона, на основата на която поставяш това искане. И това също ти е известно, кралице. Но е много по-лесно да ме ожениш за короната, отколкото за себе си.

– Какви ги говориш? – ядоса се Анара.

– Нима ти трябва тълкуване? – той се изправи рязко от мястото си. – Няма значение, Ваше Величество, аз съм на Вашите услуги, – каза той и леко се поклони. – Но не забравяйте, че аз вече не принадлежа изцяло на себе си. – добави той и постави ръка на гърдите си, където усещаше Окото на Вода. – В някой момент ще ми се наложи да напусна кралството и не мисля, че нещо ще може да ме спре.

– Е, не можем да контролираме всичко – усмихна се хладно Анара.

– Кога ще се случи тържественото събитие?


– Няма да бъде тържествено събитие. Аз ще се погрижа за организацията. Ти се погрижи за Ланис. Тя все още е обвързана от клетвата си за вярност и не смятам да я освобождавам от нея. Просто искам да изчезне от Бодар.

– Ще се погрижа за това. – отвърна Джони и напусна кабинета. Анара замислено изгледа резбованата врата. Погледът й се плъзгаше по плавните извивки. “Е, можеше да е и по-зле. “

* * *

– Ланис!

Веднага разпозна гласа, както и бързо се обърна. Данил крачеше забързано по алеята към нея. Изненада се да го види.

– Данил! – възкликна тя. – Какво правиш тук?

Той я улови за ръка и я поведе към сенките на дърветата.

– Съжалявам, че не бях наоколо снощи. Наложи се да отида до Даная. Но пък ти можеше да се появиш преди утрото.

Момичето не спираше да бърбори, но той не отвори уста. Преминаха по извитата алея, засенчена от короните на дърветата и излязоха край една обляна от слънце поляна край езерото. Спря, хвана Ланис за раменете и я извърна към себе си.

– Трябва да говорим, Ланис.

Тонът му я стресна и в кехлибарените й ириси проблесна тревога. Усмихна й се успокоително и зелените му очи топло проблеснаха на щедрата слънчева светлина. Погали лъскавите й коси и я поведе през тревата. Разположиха се близо до езерото. Ланис вдиша дълбоко уханието на летните цветя и започна да усуква около пръстите си зелените стръкчета трева. Събутите й обувки бяха захвърлени небрежно край босите й стъпала.

– Ланис, – повика я Данил, – спомняш ли си, че ти разказвах за враждуващите лагери на селенитите?

Тя вдигна лице към него.

– Да. Ти си от едната страна, Мориан е от другата, Америл е с нея и изобщо... трябва да се пазя от всички ви. – завърши със смях тя.

– Ами да – усмихна се той насреща. – Съвсем накратко, нещата стоят така. Добавката е, че ще се наложи да се довериш на мен.

– Повече от това до момента? – попита момичето.


– Много повече, – каза сериозно Данил. – И ще трябва да намерим начин да открием Лунния камък.

Лицето й внезапно загуби веселото си изражение и стана напрегнато.

– За последните два дни това го чувам за трети път.

– Кой друг го е казал? – попита бързо той.

– Джони и Джоррам – отвърна незабавно тя, а очите й изпитателно се взираха в лицето му.

– Джоррам? Кога си се виждала с него?

– А ти откъде го познаваш? – отвърна изненадано на въпроса му Ланис.

Данил разроши червеникавите си коси.

– Ще говорим за това по-късно. Но сега важното е, че трябва да дойдеш с мен. Трябва да се махнем оттук.

В този миг забеляза усмихнато-разсеяното й изражение и си даде сметка, че не го слуша.

– Ланис!

Тя извърна лице към него и пак загледа някъде зад гърба му. Обърна се и видя, че към тях се приближава мъж на средна възраст, с прошарени коси и мрачно изражение на лицето. За сметка на това лицето на Ланис сияеше. Мъжът ги доближи, погледна го изпитателно и се обърна към момичето.

– Трябва да говорим веднага, Ланис.

– Усетих, че идваш, усмихна се тя, но ми се искаше да се запознеш с Данил.

Този път погледът на Джони се задържа по-дълго. Данил се изправи пъргаво на крака и протегна ръка.

– Граф Ноар Данил Рамиел – представи се той. – Приятно ми е да се срещнем най-после, Лорд Кейдж.

Джони изглеждаше леко объркан.

– Откъде сте, графе?

Данил се усмихна.

– Селения. Всъщност титлата ми е доста условна, защото очаквам в най-скоро време да бъда обвинен в държавна измама и каквито там още грехове ви дойдат на ум. Мисля, че смъртната присъда не ми мърда. – завърши накрая ведро той.

Джони изохка мислено. “Само това ни липсваше! Ланис, откъде го измъкна този! Едно е някакво си там девойче да се мотае наоколо и съвсем друго е да дадем убежище на престъпник с такъв ранг!”. Данил разчете безпогрешно раздразнението на Джони.


– Не се притеснявайте, Лорд Кейдж, нямам намерение да оставам в Бодар.

Джони се извърна към Ланис, а после погледът му се върна на Данил.

– Май ще трябва да ми обясните за какво става дума.

Двамата мъже седнаха край момичето и Данил започна да разказва за “войната на селенитите”. Не се разпростираше прекалено много, говореше ясно и скоро объркването напусна очите на Джони и бе заместено от загриженост. Обърна се към Ланис, която в този момент гледаше замислено в земята и побутваше с пръст някаква калинка по една тревичка.

– Какво мислиш да правиш сега? – обърна се той отново към Данил.

– Не бива да оставаме тук. Имам предвид себе си и Ланис. Трябва да се махнем колкото се може по-бързо. Трябва ни място, където силите на Луна да бъдат поограничени. Не бива да ни проследят.

– Какво имате предвид, графе?

– Сили на земя... най-добре би било.

Джони се замисли. Идеята да пусне Ланис със селенит го притесняваше. От друга страна, девойката май му имаше доверие. “Доколкото може да има доверие на когото и да било”.

– Ланис, – обърна се най-сетне Джони към нея, – ти какво мислиш? Ще тръгнеш ли с него?

Тя вдигна кроткия си поглед към него.

– Имам ли избор? – попита тя. – Поправи ме ако греша, Джони, но ти май искаш да тръгна.

– Не става дума за това. Той е селенит – смяташ ли, че може да му имаш доверие?

Данил се извърна и загледа любопитно Ланис.

– Не ме е страх да тръгна с него, ако това питаш. – каза тя след малко. – Но ако искаш да знаеш, дали може да вярваш на историята му за селенитите и техните вражди... знам ли и аз? – погледът й потъна в очите му. – Не ми отговори. Ти искаш ли да тръгна?

Можеше да я усети. Чувстваше я толкова близка и обичана, седнала до него на зелената трева, с блестящата под слънчевите лъчи коса.

– Трябва да напуснеш Бодар, Ланис. Затова те търсех. Селения настоява да те предадем. А и мисля, че за теб ще е по-безопасно да изчезнеш оттук. Доста от твоите вече знаят, къде си. – протегна ръка и погали косите й. – А и ти ще идваш при мен, нали?


Очите й се насълзиха.

– Няма да се отървеш от мен – усмихна се тя.

Джони се обърна отново към Данил и продължи по-делово.

– Северните ни крепости са изграждани край подземни лековити извори. Има и пещери. Това ще свърши ли работа, графе?

– Мисля, че да. – усмихна се доволно Данил. – Стихиите на Земя и Вода ще ни крият.

Ланис мълчеше. “Нима мислиш, че може да се скриеш от мен в земята”, чу тя усмихнатият глас в ума си. Погледна към Данил.

– Ами да вървим. – обърна се към Джони. – Коя крепост?

Погледът на Кейдж се зарея на север, отвъд блесналите води на Бодар.

– Оставям на теб да решиш. По време на пътуването ни към Триумвирата можа сама да ги посетиш. Ще ти дам писма до свои доверени хора в крепостите.

* * *

Слънцето грееше все по-ярко и по-топло. В ранния следобед жегата умори двамата конинци и скоро те спряха край една чешма. Ланис се обърна към Данил, който в този момент бе наврял глава под течащата студена вода.

– Нужно ли беше да бързаме толкова? – попита с леко раздразнение тя. Данил вдигна глава. Водата се отцеждаше по мокрите, потъмнели кичури.

– Да – отвърна кратко той. – В Бодар вероятно има шпиони на Мориан. Не можем да рискуваме да стоим там. Не исках някой да ме забележи. Освен това селенитите не могат да ме проследят през деня. До здрач ще сме се отдалечили достатъчно. А оттам вече можем да отидем където пожелаем.

Ланис стисна капризно устни. Занеше, че Данил е прав, но някак не й харесваше някой да се разпорежда с нея.

– И защо смяташ, че ще остана с теб? – сопна се тя изведнъж.

Данил се усмихна, но почти в същия миг безпокойството го завладя. Прикри емоциите и се обърна самоуверено към нея.

– Разбира се, че ще останеш с мен.

– Нима – лукаво се усмихна тя.

– Има много неща, които искаш да научиш... – отвърна на усмивката й той. – И знаеш, че аз държа много от отговорите.


Тя сведе отново поглед.

– И все пак, не очаквай от мен да стоя на едно място.

– Ще видим – усмихна се Данил. Зелените му ириси уловиха слънчевата светлина когато се обърна към нея. Ланис го загледа унесено, внезапно го прегърна силно, след това бързо го пусна и се отдръпна назад. След това последва примера му и намокри глава.

Вечерта се спусна бавно над земята, а звездите се откроиха на потъмнялото небе. Данил дръпна юздите на коня, животното покорно спря и той скочи на земята. Ланис се обърна. В мрака различаваше само силуета му.

– От тук ли ще тръгнем? – попита тя.

– Мисля, че вече е време.

Той протегна ръце и преди тя да се усети вече беше на земята.

– Мога и сама, благодаря! – тросна се девойката.

Той не й обърна внимание. Откачи торбата си от седлото на коня, след което разседла животните. Тя седна на земята и започна да го наблюдава. Изпод ръката й, почиваща на тревата, започнаха бързо да се стелят тънки черни стъбла. Те запълзяха скоростно наоколо и скоро по тях започнаха да се разтварят нежни лунни цветове. Данил се извърна рязко и започна да налюдава с любопиство как фината мрежа се разпростира около него. Доближи се до нея и приклекна. Протегна ръка към едно цвете, засияло до коляното му, и погали нежния цвят.

– Земя и Луна... – каза той.

– Какво? – сепна се Лунел.

– В тях е обедиената сила на Земя и Луна. Като у теб. Не го ли усещаш?

– Не съм се замисляла. – откъсна един цвят. – знам само, че не вехнат в ръцете ми.

– Луната краде от силата на земята и това създава нас – селенитите, такива, каквито сме в момента. А Земя се опитва да впримчи силата на Луна и така се раждат тези цветове. Черпят и от двете сили.

Изправи се отново и й подаде ръка.

– Трябва да вървим.

Скоро двамата се стопиха в мрака. Само лунните цветове сияеха в нощта.

* * *

Няколко лъча на утринното слънце пробиха клоните на овошните дръвчета, плъзнаха се покрай дългите им сенки и се усмихнаха във водите на езерцето, което доволно заблестя в отговор. Чу се тихо хлопване на врата и след малко Нене се появи край студените води. Беше навлякла кожен елек върху светлата си рокля, за да се предпази от студа на утрото. Остави ведрото настрани, приведе се и плисна бързо две шепи вода на лицето си. Засмя се звънко, сякаш се опитваше да изгони усещането за студ със смеха си. Малки капчици засияха в тъмните й коси, а сънливото й допреди миг лице, свежо заруменя.


Когато се се върна с пълното ведро в къщата, от прага я лъхна ароматът на мед и топли питки, които Мела тъкмо оставяше на масата. Жената вдигна глава и меко й се усмихна. След това хвърли поглед към леглото в ъгъла на стаята. Ванел още спеше. Кичури тъмна коса се подаваха изпод леката шарена завивка. Беше пристигнал малко преди разсъмване – уморен, разтревожен и нетърпелив да говори с Мела, но тя настоя да отложат приказките за по-късно. Нене погледна любопитно към спящия мъж. Беше идвал два-три пъти в този дом досега. Усети го когато пристигна и в първия момент се разтревожи, но спокойствието, струящо от Мела я успокои и тя продължи да спи.

Ароматът на закуската се промъкна през булото на съня до Ванел и той се размърда. Отвори клепачи, надигна се леко и погледът му се спря директно на масата.

– Гладен си, а? – засмя се Мела.

Ванел зарови пръсти в рошавите си кестеняви коси и кимна утвърдително. Надигна се бавно от леглото, промърмори неясно някакъв поздрав към Нене и се измъкна навън. Върна се след десетина минути – освежен от изворната вода, която блестеше по умитото му лице, и много гладен. Мела и Нене вече седяха край масата, а една голяма чаша с ароматен чай го чакаше на приготвеното за него място. Взе една мека, топла питка и я разчупи с пръсти. По масата се посипа сусам.

– Сега може ли да говорим? – попита той, докато мажеше мед върху залъка си.

– Не искаш ли първо да се нахраниш? – усмихна му се Мела, докато наблюдаваше със задоволство блаженния израз, разлял се по лицето на Ванел, след като натъпка лакомо сладкия залък в устата си. Той кимна дъвчейки.

– Ще се оправя някак – каза той, щом преглътна.

– Детето добре ли е? – попита Мела, и сведе поглед към чая си. Върхът на показалеца й замислено се плъзгаше по ръба на чашата.

– Добре е – кимна Ванел. – Вести от Данил? – попита кратко, преди да пъхне поредния залък в устата си.

Показалецът замря насред плавната си обиколка.


– Не. Но за сметка на това нощес ме посетиха палетата на Мориан.

Лицето на Ванел се намръщи.

– И кои по-точно?

– Близнаците.

Ванел придърпа една купичка пред себе си и бавно изля мед в нея. Гледаше унесено кехлибарената сладост, а пръстите му несъзнавано мачкаха хлебно топче.

– Какво искаха?

– Данил ... или по-скоро търсят момичето.

– А вярваш ли, че Данил наистина ли я е намерил?

– Да, – отвърна спокойно Мела. – Но засега положението май е на ръба. Не можем да определим накъде клони силата. А и въздействието на Земя е много силно. И не е само това.

– А Америл?

– Все още ходи по дирите й. – замисли се и лицето й помръкна. – Глупак! Можеше да постигне толкова много. А сега...

– Мисля, че трябва да го премахнем, Мела.

– Да го убием? – тя смръщи недоволно лице. – И защо да му правим тази услуга?

Ванел изненадано вдигна поглед от масата.

– Не искам да съм на мястото на Америл, когато лейди Мориан реши, че повече не се нуждае от него. Той уби Селиал, единстветото същество, което тя все още бе в състояние да обича. – поясни селенитката.

– Какви ги говориш, Мела? Онази кучка напълно е загубила връзка...

– Знам какво говоря, Ванел. Макар и врагове, връзката между сестрите бе силна. Познавам ги от самото начало. Мисля, че Мориан до последно се надяваше, че накрая по-голямата й сестра ще мине на нейна страна. Това щеше да бъде едновременно победа и събиране. Да убием Америл и да му спестим отмъщението на Мориан си е проява на снизхождение. Но от друга страна дотогава той може да ни създаде още много проблеми. Може и приказките му пред Селиал да са били просто хвалба, но според него, е успял да накара момичето да се влюби. Което усложнява сериозно нещата.

– Нали затова бе намесен Данил?

– Данил.. – въздъхна Мела. – Не зная какво ще излезе от намеренията на Селиал... Но се надявам той поне да се погрижи за момичето.


Последните й думи тласнаха мисълта на Ванел в друга посока.

– Трябва да намеря Мира. – каза той и решително топна омачканото хлебче в купичката. – Довечера ще вървя.

– Трябва да се свържеш и с Треол.

– Не само с него. – отвърна Ванел. – Но ще действаме постепенно. Нека запазят позициите си.

* * * * *


Глава на StiLin


Луната вече се скриваше зад далечните планини, когато Зигур се събуди. Не чувстваше ръката си. Откъсна парче от плаща си и се превърза. Раната бе спряла да кърви и бе хванала коричка от съсирена кръв. Но все пак бе изгубил доста кръв. Когато се изправи му прималя и падна отново на тревата. Трябваше да се добере някак до Даная. Трябваше да се види с Джоррам...

Минутите се редяха бавно, като че бяха от олово. Когато отново се събуди източният хоризонт бе почнал да избледнява. Скоро щеше да съмне. Отново се опита да стане. Този път успя да се задържи на крака. Тръгна бавно през гората. Нямаше да има сили да лети. Чувстваше се щастлив, че не бе отишъл по-далече със силоските. Поне бе близо до Даная.

Вече няколко часа вървеше. Слънцето бавно се издигаше над света. Бе стигнал до някакъв селски път към града.

– Към града ли сте, господине?

Зигур се обърна стреснато. Не бе чул приближаващата каруца. От нея му се пулеше мършав старец.

– Към града съм. – Промълви едва и се опита да се усмихне.

– Да ви закарам ако искате. Нещо не ви е добре като гледам.

– Ще съм ти безкрайно благодарен.

– Качвайте се тогава.

Елфът се качи с явно усилие в каруцата и се излегна удобно върху ароматното сено, което старецът караше. Съвсем скоро отново се унесе в неспокоен сън.

Силно разтърсване го изтръгна от кошмара.

– Пристигнахме, господине.

– Къде съм? – попита елфът.

– В Даная, господине. Хей там е дворецът на кралицата.

– Много ти благодаря, човече. – почти добродушна усмивка се застоя за няколко секунди на устните на Зигур. – Благодаря ти!


Слезе от каруцата и се запъти към близката кръчма. Срещата с Джоррам бе чак на другия ден. Имаше време за някоя – друга кана греяно вино с билки.

* * * * *


Глава на Tais


Бурята, започнала късния следобед, се бе развихрила щом нощта се спусна и сякаш продължаваше да набира скорост. Беззвездното небе бе съвършеният декор за танцът на светлините, съпътстващ природната стихия. За кратко време поройният дъжд образува кални реки по улиците на данайската столица. Покривите лъщяха на светлините на фенерите, а леко поклащащите се черни води на залива изглеждаха зловещо в моментите на проблясващите светкавици. Грохотът на гръмотевиците се смесваше с пронизителният вой на вятъра в сърцераздирателна симфония.

Вече четвърт час Зигур стоеше стаен в сенките в подножието на малката кула срещу храма на Халид. Бе загубил представа за времето, вперил поглед в прозореца към покоите на Първосвещеника, откъдето потрепваше меката светлина на запалени свещи. Нещо го тревожеше и това определено не бе времето. Нямаше конкретна причина за безпокойство и все пак...

Присви очи. Не трябваше да се поддава на подобни нездрави емоции. Не се заблуждаваше за причината – копнежът по Таис го влудяваше и го правеше неспокоен и особено нетърпелив. Спомни си празните очи на силоските и се изсмя. Погледът му заблестя възбудено и почти не чувстваше тъпата болка в ръката си. Настоението му ескалира в синхрон с падналата наблизо гръмотевица. Прикова прозореца на Първосвещеника и устните му наподобиха усмивка. „Да видим какво си намислил, Джоррам, приятелю...”

Усещането за силата й го блъсна в момента, в който пристъпи през прозореца и Зигур изстина. Тя бе с гръб към него. Джоррам вдигна очи от чашата, която й подаваше. Зигур реагира инстинсктивно – вдигна ръка към нея и запрати мощна енергийна вълна към елфата. Успя да забележи любопитството в погледа на Първосвещеника. „И твоят ред ще дойде, проклетнико... ” Мисълта му се загуби в гнева и изненадата. Елфата погълна енергията дори без да се обърне. Зигур реши да не губи време и се хвърли към прозореца, но сякаш се блъсна в стена.


– Забравяш, че позна равнините, Зигур – дълбокият, леко рязък, до болка познат глас го закова на място. Дишаше тежко, а ранената му ръка пулсираше. Бе безсмислено да се противи – тя бе права – нямаше достатъчно сили, за да я победи. Прогонен в равнините, бе загубил голяма част от мощта си, но все пак бе оцелял. Малцина оцеляваха. Всъщност, Зигур не познаваше друг.

– Какво правиш тук? Какво искате от мен? – гласът му излезе тих и съскащ.

Изаара се обърна и сериозното й лице с удивително правилни черти върна стотици спомени от дните му в Легиона. Джоррам отпи от чашата си мълчаливо, наблюдавайки безизходицата му.

– Нима си мислиш, че сме престанали да се интересуваме от своите? – огледа съдържанието на чашата си и без да вдига поглед продължи – Твърде силен си, дори и след наказанието, за да си позволим сляпо доверие. – погледна го – Наблюдавахме те, Зигур... Тихо, из сенките... Знаем повече неща за животът ти, отколкото ти самият би искал да знаеш. – замълча за момент и добави по-тихо – Знаем и за бърлогата ти в Селения...

Зигур не реагира, но Джоррам се наклони напред, внимателно следейки разговора им.

– Какво искате? – повтори още по-тихо елфът.

– Тебе.

Няколко мига в стаята се възцари тишина. Първосвещеникът заоглежда везните на свещениците си, сякаш ги броеше, а Зигур гледаше елфата с празен поглед. После се изсмя. Погледна сериозното й лице и продължи истерично да се смее.

– Мене? Искали мене... – закашля се в смеха си – Нали точно вие ме прогонихте? Сега искате мене? – не спираше да се залива от смях пред невъзмутимият й поглед и мръщещият се Джоррам.

Изаара изчака смехът му да стихне, след което го погледна в очите.

– Древните раси са се събудили и вече безчинстват. Дори тук – в Даная... На Легионът е нужен всеки един от нас – доближи везните, замълча за момент и прокара нежно ръка по раменете им, заклащайки ги до постигане на равновесие – Готови сме да върнем предишната ти сила и да те излекуваме от умбрийската вещица, ако положиш отново клетвата за вярност.


Зигур мълчеше. Отиде до масичката с каната и си наля чаша вино. Изпи я на един дъх. Толкова време бе чакал този момент. Моментът да стане нужен на своите, да го молят да се върне, а сега изпитваше единствено празнота. И колебание. Мисълта за Таис и нейните ласки, за устните й, го стегна през гърдите и силна болка в слабините го прониза. Той си пое дълбоко въздух. Вдигна очи към Изаара. Елфата го гледаше с любопитство.

– Тя те зове? – каза го по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. – Подчинила е не само волята, но и тялото ти – погледът й бе загрижен – Не бива да се оставяш на властта й колкото и блаженство да ти носят кратките мигове, които ти дарява.

Доближи се до него. Взе празната чаша от ръцето му и го погледна в очите.

– Можеш да бъдеш могъщ! Знаеш колко могъщ можеш да бъдеш! Нима гордостта ти е дотолкова потъпкана от нагона? Онази гордост, онази непокорност, поради която бе прокуден? Поради която оцеля през равнините?

Зигур затвори очи. Противоречиви чувства бушуваха в него и го разкъсваха. Погледна Джоррам с изпепеляващ поглед. „Проклет да си, задето ми причиняваш това... Таис, живот мой... Не, по-добре да не мисля за нея сега... Таис, ще се върна... Древните...”

Концентрира се, за да възвърне самообладанието си. Изаара го познаваше твърде добре, за да сгреши в преценката си да дойде за него. „Аз съм един от тях... Отново... Имат нужда от мен...” Обърна се към елфата със спокоен глас:

– Кога тръгваме?

Изаара леко се усмихна, остави своята чаша с недокоснатата в нея течност.

– Веднага. Трябва ни време да възстановим силите ти и най-вече – да те спасим от жрицата, а после... – погледът й проблесна – После ще се впуснем в лов на древни...

Изаара се поклони на Джоррам пред изуменият поглед на Зигур. Елфът гледаше Първосвещеника студено.

– Надявам се да ми простиш, приятелю. Направих това, което бе най-доброто за теб. След време ще го разбереш.

Зигур задържа погледа си на Първосвещеника, после мълчаливо последва Изаара.

* * * * *



следующая страница >>